Sidebar

Меню


Теченето на давността бива смущавано в случаите на изрично установени в закона предпоставки за спиране, респективно прекъсване, на давностния срок. И ако спирането деюридизира времето, през което съществуват юридическите факти, осуетяващи теченето на погасителната давност1, тъй като времето от настъпването им до тяхното прекратяване губи правното си значение, то спирането отнема правната релевантност на вече изтеклото време и поставя начало на нов давностен срок. В случай че кредиторът е положил дължимото усилие, за да предотврати погасителния ефект на давността, но въпреки това не успее да събере вземането поради независещи от него причини, то прекъсването на давността се явява като своеобразна законова гаранция, че правото му няма да бъде лишено от защита2. Именно на някои гранични и несъвсем безспорни основания, които следва да се подведат под повелителната законова разпоредба на чл. 116 ЗЗД и техните практически аспекти, е посветено настоящото изложение.

Първото основание за прекъсване на давността по чл. 116 ЗЗД е признанието на вземането. Проблеми тук се появяват поради липсващата установена граница за конклудентно признаване на дълга. Така давността обикновено се смята за прекъсната и при мълчаливо или непълно признание, но не и когато длъжникът е платил част от сумата, ако плащането е съпроводено от признание за дълг само относно заплатената сума. В противен случай, ако кредиторът твърди, че длъжникът му е платил само част от вземането, в негова тежест е да докаже, че за остатъка от него той е признал правото му3. Без значение за прекъсването на давността е дали длъжникът е признал юридическият факт, от който се поражда вземането4 - например ако длъжникът не отрича, че е сключен договор, от който кредиторът претендира изпълнение, това съвсем не значи, че длъжникът е признал възникването и изискуемостта на задължението си да изпълни, още повече че дори да е признал и това, той би могъл да има на своя страна известен брой правоизключващи обстоятелства. Сключването на договор, с който се изменя основното съдържание на вземането, има за своя последица и прекъсване на досегашната давност, защото съгласявайки се с новите условия, длъжникът признава, че старите са съществували. Разбира се, в тези случаи трябва да се изследва волята на страните, тъй като основното съдържание е различно за всеки отделен договор.
Относно основанието “предявяване на иск” по чл. 116, б. “б” ЗЗД по-старата практика5 приема, че всеки иск може да прекъсне давността, като под това се разбира и процесуално недопустимият иск. В случая е налице колизия между - от една страна - идеята на института на прекъсването на погасителната давност с оглед на заинтересуваността на кредитора от неговото собствено вземане, и от друга - забраната за злоупотреба с право, каквато злоупотреба би било кредиторът да предяви иск само да прекъсне давността, без в същото време да реализира своето вземане. Въпросът изглежда да е ясен в случая, в който вземането не е релевирано в исковата молба - например ако липсват обстоятелства за основанието и размера му, както и за самия длъжник. Проблемът идва в случаите, когато става дума за порок, нямащ общо с вземането, като например липсващите приложения по чл. 128 ГПК. При липсващо пълномощно, ако кредиторът ратифицира с обратна сила действията на своя пълномощник, то ще се счита, че давността е била прекъсната, тъй като всички действия, включително предявяването на иск, ще бъдат счетени за действителни. При липсващ документ за платена държавна такса или разноски по-скоро надделява становището, че давността не следва да бъде прекъсвана, защото недадената (или дадена, но недоказано) държавна такса индицира, че става дума за злоупотреба с право. В третата хипотеза на чл. 128 ГПК - липса на преписи от исковата молба, не може да се твърди, че давността не следва да бъде прекъсната, защото прекъсването произвежда действие от обръщането на кредитора към съда, а това обръщане, макар и формално недопустимо в този случай, ще е сезирало съда с въпроса за вземането. Спорно е какво би станало, когато кредиторът предяви недопустим иск от гледна точка на липса на правен интерес за предявяването му - например ако се обръща към съда с молба той да установи, че длъжникът му дължи определена сума от пари, но без да претендира осъждането му да ги плати. Константно съдът приема6, че в този случай липсва абсолютната процесуална предпоставка за наличие на правен интерес и искът ще бъде отхвърлен като недопустим. Дали обаче давността за вземането ще бъде прекъсната? По-скоро да, защото и в този случай ще е налице определеност на длъжника и на вземането, а кредиторът ще е доказал своята заинтересуваност за вземането с плащането на държавната такса и разноските по отхвърления иск. Погрешен е аргументът7, че по този начин би могло да се заобиколи давност, тъй като установителният иск не се изсрочва по простата причина, че осъдителният иск също не би се просрочил. Това следва от същността на давността като материалноправен институт, имащ за своя последица не погасяването на правото на иск, а създаването на едно правопогасяващо възражение за другата страна. Действително в този случай самото право на иск ще е опорочено, но законът не поставя никакви допълнителни изисквания към предявения иск, а и не би имало нужда, защото кредиторът ще е санкциониран достатъчно тежко, след като искът му бъде отхвърлен и давността се смята като че да не е текла.
Различни обаче ще са последиците, когато в законоустановения срок (до края на първото заседание - чл. 214 ГПК) кредиторът измени своята претенция на същото основание - например вместо да съедини искове за разваляне и връщане на даденото, да предяви претенция за реално изпълнение. В този случай кредиторът недвусмислено се отказва от досегашната си претенция и не би могло да се счете, че със самото й релевиране в исковата молба, без да бъде поддържана до края на първото заседание, той е постигнал ефекта на предявения иск.
Отрицателен установителен иск за недължимост би бил недопустим поради липса на правен интерес. При установителните искове изрично е закрепено, че правният интерес е предпоставка за допустимост (чл. 124 ГПК). В случая такъв не е налице, защото концепцията на погасителната давност е, че в полза на длъжника се създава едно правоунищожаващо възражение, което възниква от факта на атакуване с искова молба. Недопустимо е това право да се реализира активно чрез иск, след като законът е предвидил, че неговото упражняване ще става единствено чрез възражение. Отделно от това материалното право на кредитора продължава да съществува дори и след изтичането на давностния срок, така че съдът не би могъл да установи в диспозитива по един отрицателен установителен иск, че длъжникът не дължи, след като той продължава да дължи и единствено би могъл да се защити едва след отправено искане от кредитора8.
Във връзка с определеността на вземането значение за обхвата на прекъснатата давност има единствено релевираното в исковата молба. Няма значение дали е предявена част от породеното от едно и също основание вземане, давността при частичния иск се прекъсва само за предявената част от вземането9,10. При увеличен размер до края на съдебното дирене на първа инстанция за увеличената част давност не тече от момента на увеличаването, стига то да не включва и променено основание11. Друга важна тънкост на изискването за определеност при прекъсването на давността е, че страната, позоваваща се на давност, не може да черпи права, включително прекъсната спрямо нея давност, от това, че тя е възразила срещу основанието, което стои в основата на спорното вземане. Така Върховният съд12 правилно приема, че купувачът по един имот не е прекъснал давността за вземането си по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (с цялата условност на термина вземане спрямо това право), щом в отделен процес е възразил срещу действителността на предварителния договор. Също така, ако от един правопораждащ юридически факт са произлезли две или повече претенции, но в процеса са били предявени само част от тях, то давността се прекъсва единствено за онези, които са претендирани от ищеца. Например ако вземането по ревандикационния иск не бъде съединено с иск за вреди, то давността се счита за прекъсната единствено относно вземането по чл. 108 ЗС, макар и произходът на двете претенции да е един и същ.
Възражението също прекъсва давността по силата на чл. 116, б. “г” ЗЗД, но тази разпоредба следва да се тълкува стеснително, тъй като под възражение в случая не се разбира всяко отхвърляне на ищцовата претенция като неоснователна, а процесуалният инструмент възражение, който води до определени правни последици, изразяващи се в упражняване на субективното право на ответника. Не всяко субективно право може да бъде упражнено чрез възражение, тъй като тези субективни права са изрично изброени - към тях спадат възраженията за подобрения и прихващане, които по силата на чл. 298, ал. 4 ГПК се ползват със сила на пресъдено нещо, а така също и възражението за унищожаем договор, възражението за недостатъци на вещта и пр.13 За непредвидените случаи, в които възражението не би могло да защити в достатъчна степен правото на ответника, той е длъжен да предяви насрещен иск и в тези случаи единствено насрещният иск може да прекъсне давността за вземането му. Противното би обезсмислило ролята на изричното изброяване на онези възражения, които опазват субективното гражданско право на ответника и би довело до заобикаляне на правото, като ответникът предпочете да изчака и да не заплаща държавна такса за иск, като има универсалната възможност на възражението.
Интерес представлява приложението на процесуалното възражение за давност спрямо нововъведения институт на ранната преклузия. Измежду хипотезите на преклудиране на процесуални възможности, визирани в чл. 133 ГПК, се намира и преклузията за възражения, които ответникът не е направил с писмения отговор на исковата молба. Мнозинството от автори14 приемат, че този преклузивен срок е фатален и след него не е възможно да се правят каквито и да било възражения, което включва и възражението за давност - едно правило, изключващо тълкувателното разрешение на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което възражението за давност може да се предяви до края на устните състезания във въззивната инстанция. В действителност подобно надценяване на фаталността на преклузивния срок по чл. 133 ГПК влиза в противоречие с принципа, залегнал в тази разпоредба, а именно - страните да не могат да добавят нови факти по свое усмотрение до края на съдебното дирене във въззивната инстанция, така че фактическата страна на делото да остане неизяснена след пренасянето на съдебното производство пред втората инстанция. В този ред на мисли е редно да се направи разлика между фактически и правни възражения с оглед на различния характер на двете във връзка с ранната преклузия. Струва ни се, че чл. 133 ГПК се отнася единствено за фактическите възражения, както и за онези правни, които не са изводими по тълкувателен път от данните по делото. В случай обаче, че данните по делото доказват по недвусмислен начин, че е настъпила погасителна давност - например чрез позоваване по делото на правопораждащ юридически факт, чиято изискуемост е настъпила преди повече от пет години, то това възражение следва да може да се предяви и пред втората инстанция. Наистина в случая трябва да се съобразят поне две подробности. Първо, давността не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД), така че самото позоваване на доказателство, видно от което тя е настъпила, не навежда на извода, че съдът трябва да отхвърли иска поради давност. Напротив, ответникът трябва да направи възражение за неоснователност, но тук идва втората подробност - вярно е, че възражението за давност трябва да е ясно и недвусмислено, но неговата “недвусмисленост” би трябвало да бъде разрешена и пред въззивния съд, стига пред първоинстанционния да е направено общо възражение за неоснователност на иска. В тази хипотеза ответникът ще е доказал настъпилата давност и ще претендира отхвърляне на неоснователно заведения иск, но не е задължен да се позовава конкретно на давността като правоизключващ юридически факт. Това следва съдът сам да уважи, но в случай че не го направи, не е редно да отказваме правото на ответника да конкретизира възражението си пред втората инстанция на основание чл. 133 ГПК. Подобно възражение няма да промени с нищо фактическата обстановка, а единствено ще наведе въззивния съд на извода, че първоинстанционният е решил делото в противоречие със закона. В противен случай страните в процеса ще са длъжни по всяко дело да навеждат още в самото начало под страх от настъпване на ранна преклузия на всички възможни твърдения и възражения, за да не се окаже, че те са се преклудирали. Още един аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 145 ГПК, в която съдът е призван служебно да указва на страните значението на фактите по делото. Ако съдът е забелязал основания за отхвърляне на ищцовата претенция поради давност и не е указал на ответника, че това основание следва да бъде изразено недвусмислено пред него, то не би трябвало да санкционираме ответника, отказвайки му правото да предяви възражението за давност пред въззивната инстанция.
Неизяснен законово е въпросът с обезпечението на бъдещ иск и дали то прекъсва давността относно вземането, което евентуално ще бъде предявено в бъдещ процес, като буквалният прочит на закона не дава основание за положителен извод. Въпреки това и въпреки противните мнения, срещащи се в доктрината
15. Наистина обезпечението на бъдещ иск не представлява иск в тесния смисъл на чл. 116, б. “а” ЗЗД, нито пък чрез това обезпечение се постига пряка намеса в длъжниковото имущество. Наистина давността се прекъсва спрямо конкретно определено вземане, което се релевира в исковата молба, но идеята на разпоредбата на чл. 116, б. “а” ЗЗД е кредиторът да покаже сериозност спрямо своето вземане, което той безспорно прави с молбата за обезпечаване на бъдещ иск. Заедно с нея той внася държавна такса и гаранция, които свидетелстват за сериозното му отношение, а и в молбата кредиторът задължително описва размера и основанието на своето вземане както за да бъде уважено обезпечението, така и за да бъде пресметнат размерът на исканата гаранция, така че е несъстоятелен аргументът, че по този начин кредиторът може без изрично установено вземане да прекъсне давността за всичките си вземания спрямо длъжника. Несъстоятелен е и аргументът, че така кредиторът би злоупотребил с процесуалното си право, тъй като търсеното чрез обезпечението на бъдещия иск - защита на длъжниковото имущество и изненада, не би могло да се постигне чрез директно предявяване на иска, а отделно от това злоупотреба би могла да се извърши както с обезпечението, така и със самия иск. Ефектът от злоупотребата е безспорно смекчен с разрешението на закона, че при отхвърляне на иска давността с обратна сила се смята, че не е била прекъсвана. Доколкото обезпечението на бъдещ иск е функционално и генетично свързано като производство с исковото, то следва да се признае ефектът на исковата молба по отношение на вземането, включително и прекъсването на давността за него. По аналогия може да се приложат тълкувателните разрешения на ВКС16, които получиха и своя нормативен израз чрез новия чл. 628а ТЗ относно производството по несъстоятелност. Според тази разпоредба подадената молба за откриване на производство по несъстоятелност прекъсва давността относно вземането, на което молителят се позовава. Тази молба също не представлява иск в тесния смисъл на думата, но законодателят е отчел практически по-правилния извод, че молбата обуславя бъдещото исково производство, и е формулирал, че тя се приравнява на иск, годен да прекъсне давността. При това положение нищо не пречи разпоредбата да бъде приложена в същия смисъл и относно производството по обезпечаване на бъдещи искове.
Правилно в ТР № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК се прие, че наказателният процес не се явява релевантен за прекъсването и впоследствие спирането на давността по гражданското производство за обезщетение на вреди от престъплението, а единствено допуснатият граждански иск спира да има такъв ефект. По аналогия с това разрешение трябва да се съгласим и с практиката17, според която давността за обезщетението за вреди от непозволено увреждане не спира с подаването на молба до административните власти. И в двата случая изводите са направени въз основа на различната функция на трите юридически отговорности - гражданска, наказателна и административна, макар да става дума за един и същ правопораждащ юридически факт. Въпреки всичко ТР № 5/2005 г. поставя и един проблем. Напълно реална е хипотеза, при която гражданският иск е предявен, но след известен период от време (който може да бъде по-голям от периода на давностния срок) наказателният съд намира, че делото трябва да бъде гледано по особен ред, например заради наличието на предпоставка по чл. 78а НК. Тогава гражданският иск се явява недопустим и доколкото в НПК липсват специални правила за последиците от прогласената недопустимост на определени процесуални действия, то субсидиарно се прилага правилото, че при прекратяване на делото всички процесуални действия се заличават с обратна сила. В такъв случай давността за обезщетението за вреди ще се счита все едно никога не е била спирана и така гражданският ищец ще бъде лишен от възможността да потърси дължимото обезщетение за вреди, а в същото време възможността му да се “подсигури” е изключена, тъй като според чл. 84, ал. 2 НПК е недопустимо да се предявяват както граждански иск в наказателното производство, така и отделен граждански иск в граждански съд. Ето защо de lege ferenda трябва да бъде предвидена разпоредба в НПК, според която давността за обезщетението за вреди от престъпление да бъде прекъсвана във всеки случай, в който е бил предявен граждански иск, независимо от изхода на неговото разглеждане.
Ако искът бъде отхвърлен, то се фингира, че давността никога не е била прекъсвана. Под отхвърляне на иск се разбира както отхвърлянето му като неоснователен с решение, така и като недопустим с решение или определение, а така също и оттеглянето, респективно отказът от иск на ищеца, както и неотстраняването на недостатъци след връщане на исковата молба18.
Последното основание за прекъсване на давността - дей-ствията на съдебния изпълнител по събиране на вземането, изглежда да е по-безспорно. Все пак обаче трябва да се отбележи, че моментът, който се разбира под “предприемане на действия по принудително изпълнение”, е моментът на подаване на молба от кредитора19, а не предприемането на действия от съдебния изпълнител. Няма значение дали действията по принудителното изпълнение са били успешни, самото сезиране на съдебния изпълнител е достатъчно основание давността да бъде прекъсната - включително в случаите, когато принудителните действия не могат да бъдат извършени, защото длъжникът не може да бъде открит на посочения адрес20. Служебните дей-ствия на съдебния изпълнител обаче не влизат в категорията действия, които прекъсват давността, защото идеята на закона е отново кредиторът да е проявил сериозност към своето вземане, която изисква сезиране на органа по принудителното изпълнение.. По времето на самия изпълнителен процес давността не спира да тече, защото изпълнителното производство не е съдебен процес за вземането по смисъла на чл. 115, б. “ж” ЗЗД.
Доколкото е законово закрепено, че с прекъсването на давността започва да тече нова, трябва да се постави въпросът от кой точно момент тече давност при признание на дълга. В този смисъл с подаване на молба за принудително изпълнение се прекъсва давността по чл. 117 ЗЗД и от този момент започва да тече нова давност, която може да бъде прекъсната с ново искане на кредитора за предприемане на изпълнителни действия или с предприемане на такива действия. Макар и изглеждащо безспорно, прекъсването на давността при признаване на дълга също поставя въпроса за началния момент на новата давност. Най-малкото следва да се вземе под внимание, че са различни моментите на обективиране на признанието, отправянето, получаването и узнаването му. Следва да се уточни освен това, че признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът на едно вземане заявява недвусмислено, че е задължен към кредитора, като признанието трябва да има за конкретен предмет само вземането. Логично е признанието на дълга да може да се обективира било писмено, устно или с конклудентни действия, като не възниква проблем в случаите, в които то е направено в присъствието на кредитора. Обратното, когато сме изправени пред “неприсъствено признание”, съществува неизясненост дали новата давност тече от момента на обективирането и отправянето му, или е нужно узнаването от кредитора. Арбитражната практика споделя разбирането, че не е необходимо получаването или узнаването, тъй като давността се прекъсва от обективиране на признанието, от който и момент започва да тече нова давност21. Едва ли в разглежданата хипотеза могат да намерят приложение по аналогия правилата, регулиращи ефекта на офертата и акцепта, защото в чл. 14, ал. 1 ЗЗД водещата законодателна идея е реално да е настъпил моментът на съгласуване на волеизявленията, съпроводен с релевираното знание и на двете страни. Обратното, при волеизявлението, с което се прави признание на дълга, което е благоприятстващо и ползващо кредитора, не е необходимо да се търси непременно моментът на узнаване на направеното признание. Това е така най-малко по две причини. От една страна, законовият текст гласи “с признанието на дълга”, като очевидно акцент се поставя върху самото волеизявление, с което се извършва по недвусмислен начин признанието, а не някакъв последващ момент, тъй като спирането на давност тук е предоставено на волята на длъжника, а не на тази на кредитора, както е в случаите на предявен иск или с предприемането на принудително изпълнение. Нещо повече, питаме се какво се случва с давностния срок между момента на обективиране на волеизявлението и неговото узнаване от кредитора, ако приемем за правно релевантен момента на узнаването (което очевидно не е така).). Една възможност е да приемем, че давността спира до узнаването от кредитора, с който факт се счита прекъсната и започва да тече нова, но за подобно допускане липсва законова опора, което го прави по-скоро вероятно, отколкото допустимо. Още повече че релевирането на факта на узнаването, а не този на обективиране на признанието на дълга, би ни изправило пред една твърде проблемна ситуация най-малкото в случая, в който сме признали дълга например пет дни преди изтичането на давността, а узнаването е станало след седем дни. В този случай би ни се наложило да приравним направеното признание на дълга, което е получено след изтичането на давността, на отказ от последната, и тук се поставя въпросът - допустимо ли е признание на дълга след изтичането на давността и какво е неговото правно действие? Също така възможно ли е длъжникът да признае вземането след изтичане на давностния срок, а впоследствие да се позове на изтекла давност и правомерно да откаже плащане?
Не се спори по допустимостта на признанието на дълга, тъй като то зависи единствено от волята на длъжника, но проблем възниква с ефекта от това признание при наличие на вече изтекъл давностен срок, а и ако за прекъсването на давността е необходимо тя да не е все още изтекла, за признаването на вземането законът не поставя такова изискване. Едно възможно решение е това признание на дълга да бъде, както вече споменахме, приравнено на отказ от давност. По-скоро следва да бъде споделено мнението22, че волеизявлението, с което длъжникът признава вземането, произвежда прякото си действие - да потвърди пред кредитора, че не оспорва както съществуването, така и размера на вземането, т.е. че по своя воля длъжникът продължава да бъде обвързан, независимо от изтичането на давността23. Следвайки мнението, че по арг. от чл. 113 ЗЗД е валиден само отказът от вече изтекла давност, то няма пречка признанието да бъде направено след изтичане на давностния срок. Всъщност онова, което е сторил длъжникът, признавайки вземането, като е знаел или е могъл да узнае, че за него вече е възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея, е пълен отказ от цялата вече изтекла давност. В този смисъл е и Решение № 2204-1959 г. - II г.о., според което изразеното от длъжника по изпълнителното производство съгласие да се действа против него принудително, след като вземането по същото производство е погасено по давност, е отказ от изтекла давност, а не съгласие за новиране на задължението. Ето защо не е необходимо воденето на нов иск за това вземане. Също така отказът от изтекла давност на длъжника чрез признанието на дълга е неоттегляемо волеизявление - както пряко, така и чрез последващо позоваване на изтекла по уговореното при първоначалните условия вземане давност. Така че след като вече е направил отказ от изтекла давност, длъжникът не би могъл да се позове отново на нея.
Така възниква питането какво е действието на едно подобно признание на естествено право или, казано по друг начин, какво се случва с изсроченото по давност вземане при отказа от изтекла давност? Има няколко възможни линии на разсъждение. На първо място, може да приемем, че признанието на естествен дълг е равносилно на новиране на последния, а насрещното вземане се снабдява отново с ефективна претенция, т.е. тя бива “възкресена”24. Според обратното мнение, ако признанието на вземане въвежда различно от първоначалното основание или се различава по съдържание от първоначалното вземане, то няма действие25, от което се прави изводът, че с признанието от страна на длъжника естественото задължение не става изискуемо26. Ако обаче страните са желали не само да потвърдят, но и длъжникът да бъде обвързан от задължение с ново съдържание, признанието на дълга ще е ново обещание (задължаване) за изпълнение27. В най-новата литература28 също се подкрепя застъпваната теза, че признаването на естествено задължение може да има различно значение и то зависи единствено от волята на длъжника. Приема се еднозначно, че ако длъжникът желае, признанието може да има действието на пораждане на ново правно задължение или на отказ от изтекла давност. В този смисъл е обосновано изразеното мнение29, че волеизявлението, с което е направено извънсъдебно признание на дълга, би следвало да се разбира и в смисъл на пораждане на ново правно задължение, т.е. като обективна новация, с уговорката, че за разлика от общия случай на новация тук липсва стар дълг, който да бъде погасен, защото той е изсрочен по давност. Аргумент за това е, че за новирането на едно естествено задължение самото му превръщане по волята на страните в изискуемо задължение съставлява достатъчно основание, novandi causa. От този момент насетне започва да тече и нова давност по отношение на кредиторовото вземане. Нещо повече, в разглеждания случай следва да се отчете и че договорът е res inter allios acta и е най-малкото неоснователно да отречем правото на кредитора и длъжника да подновят един естествен дълг, а дори и да приемем условно, че не е налице новационно съглашение, то поне сме изправени пред предоговаряне на падежа - право, което едва ли е ограничено само до периода, в който вземането не е изсрочено по давност. В този случай обаче следва да се посочи, че обикновено страните не извършват подновяване, когато променят срокове30, условия, място на изпълнението, размер на дължими лихви, но при всички случаи волята на страните трябва да се изследва конкретно.

Ирина БОГДАНОВА, Анастас ПУНЕВ
студенти по право, IV курс, СУ “Св. Климент Охридски”
_______________
1 Вж. Таджер, В. ­ Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, С., 1973, с. 368.
2 Вж. Павлова, М. Гражданско право, обща част. С., Софи-Р, 2002, 667-668.
3 Решение № 1847/1957 г. ­ IV г.о.
4 Решение № 220/1969 г. ­ I г.о.
5 Решение № 1480/1962 г. ­ I г.о.
6 Решение № 1812/1995 г. ­ IV г.о., Решение № 1019/1996 г. ­ IV г.о.
7 Вж. Младенов, Н. Прекъсване на давността с предявяване на иск (чл. 116, б. “б” ЗЗД) ­ Пазар и право, 2004, № 2, 28-38.
8 Вж. Илиева, Л. Погасителната давност в контекста на възраженията за недължимост на парични суми. ­ Пазар и право, 2003, № 7, 23-27.
9 Вж. Пунев, Бл. Уваженият частичен иск и погасителната давност за непредявената част от вземането. ­ Пазар и право, 2006, № 11, с. 21.
10 Решение № 1006/2003 г. ­ V г.о.
11 Решение № 375/1957 г. ­ I г.о.
12 Решение № 1110/1961 г. ­ I г.о.
13 Решение № 715/1975 г. ­ I г.о.
14 Вж. например Иванова, Р. ­ В: Иванова, Р., Бл. Пунев, С. Чернев. Коментар на новия Граждански процесуален кодекс. С., Труд и право, 2008, с. 195.
15 Вж. Младенов, Н., цит. съч., с. 30.
16 Решение № 206/2005 г. ­ I г.о., Решение № 323/2005 г. ­ I г.о.
17 Решение № 4-188/1967 г. ­ I г.о.
18 Вж. Младенов, Н., цит. съч., с. 35.
19 Решение № 96/1969 г. ­ I г.о.
20 Решение № 1416/1969 г. ­ I г.о.
21 Решение по в.а.д. № 99/1973 г.
22 Вж. Русчев, И. Допустимо ли е признание на дълг след изтичане на давността. ­ Търговско и конкурентно право, 2010, № 7, 22-31.
23 Така и Решение № 603/1998 г. ­ V г.о.
24 Обратно Апостолов, И. Облигационно право. Част първа, общо учение за облигацията. С., БАН, 1990, 509-511.
25 В този смисъл е и старият римски принцип Recognitio nihil dat novi.
26 Вж. Апостолов, И., цит. съч., с. 511.
27 Пак там.
28 Вж. Калайджиев, А. Облигационно право, обща част., С., Сиби, 2007, с. 44.
29 Вж. Русчев, И. Допустимо ли е..., с. 29.
30 Решение № 789/2002 г. - V г.о.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани