Sidebar

Меню

 

В чл.12 ЗН се съдържат две особени правила, даващи известно предимство при наследяването на определени категории наследници: 1) на наследниците, които са живели с наследодателя и са се грижили за него и 2) на тези, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи неговото имущество (и в крайна сметка наследството). Предимството се изразява в получаването на определени движими вещи извън дела на наследниците от първата категория, както и в даването в полза на наследниците от втората група на обезщетение за увеличението на наследството в имот или в пари.1
Изгодата се получава от наследниците най-често на практика при делбата, което не изключва обаче и възможността да се потърси и с отделен иск и след това. Различните разбирания в практиката относно характера на тези искове са повод за настоящите редове.

1. Характер на правата по чл. 12 ЗН
Поради различната редакция на двете алинеи на чл. 12 ЗН е необходимо преди всичко да се изясни механизмът, по който наследниците могат да получат извън дела си определени имущества от наследството или от другите наследници.
1.1. Получаване на обикновената покъщнина и земеделския инвентар на наследодателя (чл. 12, ал. 1 ЗН)
Урежда ли се в чл. 12, ал. 1 ЗН някакво субективно право в полза на определени наследници, или е налице фактически състав, който произвежда придобивно действие автоматично (ex lege), т.е. без да е необходимо наследникът да изявява воля, че желае да придобие посочените имущества?
В учебника по наследствено право на Христро Тасев се използват двузначни изрази, от които не може да се направи извод за становището на автора по този въпрос. От една страна, се посочва, че при разпределяне на наследственото имущество покъщнината следва да бъде предадена на наследника.2 По-долу обаче авторът говори за “претенцията за покъщнината”, която трябва да се предяви в определена (първата) фаза на делбеното производство.3 На този етап съдът решава въпросът за принадлежността на имуществото, а не за предаването му на един или друг наследник.
От буквата на закона може да се заключи, че идеята е да се установи автоматизъм в придобиването. В контекста на закона постановеното, че “наследниците получават”, следва да се разбира като че ли в смисъл на придобиване право на собственост. Така наследникът, който приема наследството, става автоматично собственик на въпросните обекти, които се изключват от наследството в резултат от настъпването на предвидената в закона промяна. С приемане на наследството наследникът, за когото са налице предпоставките по чл. 12, ал. 1 ЗН, по силата на закона придобива правата и върху обикновената покъщнина.4
Тезата за наличието на фактически състав с транслативно действие може да бъде оспорена. Резултатът, до който води тя, ни поставя пред въпроса защо трябва да бъде задължен наследникът да получи конкретно имущество, което може би не желае. Не може да се счита, че с правилото се защитава някакъв обществен интерес и то има императивен характер. Както придобиването на наследството е обусловено от волята на наследника, така и получаването на покъщнината не може да му се натрапва, още повече, че по този начин се ощетяват останалите сънаследници, което може да не е желан от него резултат.
Тази посока на разсъждения може да се свърже и с нормалното развитие на отношенията при съдебната делба. Съдът не може да приложи служебно правилото на чл. 12 ЗН, затова при липса на искане от страна на наследник покъщнината ще бъде включена в делбената маса с решението по първата фаза на делбата. Изключването на обектите от наследството представлява правна промяна, което може да означава, че за наследника е възникнало едно преобразуващо субективно право.5
В крайна сметка обаче надделяват аргументите в полза на автоматичното придобиване.
Наличието на преобразуващо право в механизма на придобиването би довело до необходимостта от упражняването му във всички случаи (извънсъдебно, доколкото няма изискване за предявяване на иск). Какво е обаче нормалното положение на нещата? Понеже вещите стават собственост на наследника, който е живял с наследодателя, покъщнината обикновено се намира в негово владение. Доколкото фактическото положение не се променя, той продължава владението за себе си, а при евентуална претенция от някой от останалите наследници може да му се наложи да се позове на придобивното основание по чл. 12, ал. 1 ЗН в своя полза.
Когато вещите се намират във владение на друг наследник, вариантите са два: 1) той да упражнява владение като съсобственик за всички сънаследници; или 2) да установи изключително владение за себе си. При положение че наследникът-собственик не поиска своевременно да получи владение върху вещите си, и в двата случая се поставя въпросът за значението на придобивната давност. Възможно е при делбата (или при предявяване на ревандикационен иск от собственика) давностният срок да е изтекъл. Тогава срещу иска на наследника може да се възрази: 1) в първата хипотеза, че вещите са станали общи по давност, или 2) във втората хипотеза - че са придобити в собственост от друг наследник.
Налага се изводът, че упражняването на правото да се иска признаването на личния характер на имуществото по чл. 12, ал. 1 ЗН не води до правна промяна. Изключването на имуществото от делбата обаче във всички случаи ще изисква позоваване, доколкото е необходимо да се установят предпоставките за прилагането на чл. 12, ал. 1 ЗН. Позоваването може да стане и извънсъдебно, например в случай на доброволна делба. Възможно е при делбата този наследник да не се позове на обстоятелството, че е изключителен собственик и съдът да допусне имуществото до делба. Обстоятелството, че в делбата е включено и имущество, което не е общо на съделителите, няма да се отрази на нейната действителност. Наследниците ще бъдат обвързани от установеното със съдебното решение.
1.2. Правото да се “пресметне” в полза на наследника увеличението на наследството, за което той е спомогнал приживе на наследодателя и да се получи в имот или в пари (чл. 12, ал. 2 ЗН)
Въпреки че правилото на чл. 12, ал. 2 ЗН е основано на по-общия принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване, в него са предвидени някои отклонения от общите правила на института на неоснователното обогатяване.
На първо място - специфични са елементите на фактическия състав, който е твърде сходен с извършването на подобрения в чужд имот. За разлика от правилата за обезщетяване на подобрения обаче, в случая: 1) не е необходимо подобрителят да упражнява владение върху имота; 2) извършени са приживе на собственика от негов евентуален наследник, а обезщетението се дължи от другите наследници; 3) размерът на обезщетението се определя с оглед на увеличението на стойността, като размерът на вложените средства е ирелевантен.
Най-важната разлика обаче се изразява в двете различни възможности за получаване на обезщетението - в пари или в натура. Изборът принадлежи на наследника и е неоттеглим. Освен това обаче, в една от хипотезите той не е задължителен за съда - присъждането на подобрението в натура може да се уважи само ако: 1) увеличението представлява самостоятелен обект, който да се предостави на наследника (и съответства на цялата му стойност); 6 и 2) са налице и други обекти от този вид, които при делбата да бъдат предоставени в дял на останалите наследници. Наследникът не може да иска увеличението да му се присъди в имот и следва да търси равностойността в пари и когато е продал наследствените си права и не може да получи никакъв дял от наследството.7
В този смисъл еднозначното разглеждане на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН като “претенция” или “вземане” е некоректно.8 Такъв характер има правото само при избор на парично обезщетение. Когато се иска обезщетение в натура, считам, че е налице преобразуващо право, чието упражняване води до изключване на обекта от наследствената съсобственост.
Може да се обобщи, че характерът на правото зависи от избора на наследника между претенцията за парично обезщетение и преобразуващото право за получаване на увеличението в натура.
По израза на закона увеличението се предоставя “при делбата”. Няма пречка обаче наследникът да упражни правото си с отделен иск - както преди, така и след делбата. Във втория случай е останала единствено възможността (претенцията) за парично обезщетение. Въпреки това, в практиката се приема, че давността за упражняване на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба.9 Възможно е обаче съсобствеността да бъде ликвидирана и по друг начин, например ако сънаследственият имот бъде отчужден общо от наследниците, преди да са извършили делба. В такъв случай сънаследникът също има възможност да предяви иск по чл. 12, ал. 2 ЗН. Вземането става изискуемо от деня, в който е извършено отчуждението.10
Сходството на фактическия състав с този при извършване на подобрения налага отграничаването му от най-разпространената хипотеза - на подобрения, извършени от владелец. В практиката трайно е установено разбирането, че когато подобренията са извършени приживе на наследодателя, след откриване на наследството следва да намери приложение правилото на чл. 12 ЗН. И обратно - за извършени след откриване на наследството подобрения наследникът разполага единствено с иска по чл. 72 (или чл. 74) ЗС.11

2. Ред за упражняване на правата
Наред с разгледаните тук възможности за упражняване на правата по чл. 12 ЗН по съдебен ред, трябва да се има предвид и възможността наследниците доброволно да уредят отношенията си, включително и по начин, който се отклонява от законовата уредба.
2.1. По чл. 12, ал. 1 ЗН
При възприемането на идеята за автоматично придобиване на имуществата по чл. 12, ал. 1 ЗН се стига до извода, че за наследника ще възникне правото да иска от другите наследници да му предадат само вещите, които се намират у тях, и чиято собственост е придобил. Може да се предполага обаче, че и ако към момента на откриване на наследството правоимащият наследник е живял с наследодателя, покъщнината е в негово владение и няма да възникне такава претенция. При спор относно наличието на предпоставките по чл. 12, ал. 1 ЗН пък би било достатъчно наследникът да предявява установителен иск, или в случай че е ответник по иск за собственост или за делба, предявен от друг наследник - възражение. В р. № 660/1990 г., II г.о. се приема, че решението по чл. 12, ал. 1 ЗН няма преобразуващо действие, а само установително. С него според съда се признава, че наследникът е живял с наследодателя, че се е грижил за него, че тези вещи са обикновена покъщнина. Всъщност, предмет на установяване са правата върху тези обекти, които са били придобити по наследство само от отделния наследник, и по тази причина не подлежат на делба.12 Ако няма спор, че наследникът е живял с наследодателя и се е грижил за него, както и че вещите са обикновена покъщнина, той може да ги получи от наследниците, в чието владение се намират и без съдебна намеса. Правото да се получат тези вещи от наследника, живял с наследодателя и грижил се за него, не се създава с решението, а произтича от закона, т.е. решението няма конститутивно (вещно) действие.
В друга хипотеза съдебната практика вижда в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗН едно подобие на иска за собственост - в случаите когато вещите са във фактическата власт на другите наследници (или на трети лица). Според р. № 661/1989 г., IV г.о. наследникът може да иска на основание чл. 12, ал. 1 ЗН да му се предаде владението на движимите вещи - обикновена покъщнина, щом тези вещи са във владение на ответника и последният не му ги предава доброволно. В същия смисъл и в цитираното по-горе р. № 660/1990 г., II г.о. се приема, че наследникът по силата на закона получава обикновената покъщнина и има право да иска от всеки, който му оспори правата, да му предаде вещите от обикновената покъщнина. Съдът счита, че това е искът на невладеещия собственик против владеещия несобственик. Трябва да се уточни, че установяването на придобивния способ по чл. 12, ал. 1 ЗН е свързано само с една от предпоставките на ревандикационния иск - относно активната легитимация. В чл. 12 ЗН обаче не се урежда самостоятелен вещен иск за принадлежащите към тези съвкупности (покъщнина, инвентар) вещи. Искът за собственост би могъл да се предяви за всеки отделен елемент на съвкупността, който не е предаден доброволно на наследника.
Може да се предложи и друга конструкция - че подобно на заветника, за този наследник се поражда облигационна претенция към останалите наследници за предаване на вещите, които са негова собственост поради частното правоприемство (основано на чл. 12, ал. 1 ЗН), но се намират у тях. Практическото значение на такава дублираща претенция би било съмнително. Известно е, че вещната защита има по-широк обхват и може да послужи на наследника да защити правото си срещу всяко трето лице, независимо дали е наследник или не. Необичайно е и възникването на облигационна обвързаност за длъжника без неговото знание (в много случаи той дори не подозира за наличието на претенция в полза на друг наследник).
В т. 4 ППВС № 4/1964 г. се казва, че е естествено имуществата по чл. 12, ал. 1 ЗН да се отделят при допускане на делбата. Затова искането трябва да се направи още в първата фаза на делбата, т.е. преди решението за допускане на делбата. Съдът признава вещите за изключителна собственост на наследника и поради липса на съсобственост върху тях не ги допуска до делба. В този случай диспозитивът има установителен характер по отношение на собствеността.
2.2. По ал. 2 на чл. 12 ЗН
В случай че наследникът е избрал паричното обезщетение, неговата претенция се упражнява с осъдителен иск.13
Не се срещат решения, в които да се квалифицира по различен начин искът, в случай че наследникът е избрал да иска увеличението в натура. Доколкото с решението се стига до правна промяна, а избраното от наследника право в случая има характер на преобразуващо субективно право, трябва да се приеме, че такъв иск е конкститутивен.
В тази светлина не звучи убедително тезата, че правото по чл. 12, ал. 2 ЗН може да се предяви и с установителен иск. Предмет на такъв иск би било съдебното признаване на обстоятелството, че наследникът приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството. Според поне две не много стари решения на ВКС 14 искът за установяване на принос в увеличаване имуществото на наследодателя е установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с чл. 12, ал. 2 ЗН и е насочен към установяване на точния обем права, останали в наследството.
Упражняването на парична претенция или на преобразуващо право с установителен иск по принцип е недопустимо. Допустимостта на един установителен иск предполага наличие на интерес, а обстоятелството, че ищецът разполага с друго, по-мощно средство за защита (каквито са осъдителният или конститутивният иск), изключва интереса от по-слабата защита, която би получил с установителното решение. В тази последователност може да се отбележи, че и възражението не би било подходящо средство за защита на наследника.

Искът по чл. 12, ал. 2 ЗН се предявява най-често при делбата, като една от претенциите по сметки между съделителите. Недопустимо е предявяването на иска след приключване на първото заседание на втората фаза на делбата. Това е срокът, в който съделителите следва да заявят всички претенции по сметките.15 Но това важи само за случаите когато наследникът е избрал парично обезщетение. При положение, че се иска увеличението в натура, искът трябва да се предяви в първата фаза на делбеното производство, когато се решават въпросите за съсобствеността, между кои лица, за кои имоти и при какви части ще се извърши делбата.16 Не може да се подкрепи разбирането, че искане на имотно обезщетение е възможно да се направи в срока за претенциите по сметки (чл. 346 ГПК).17 На този етап не може да се пререшава въпросът за собствеността върху имота, който е допуснат до делба. В този смисъл трябва да се тълкува корективно казаното в т. 4 ППВС 4/1964 г. Според постановлението тясната връзка на претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН с исканията за уреждане на сметките между наследниците налага тя да бъде заявена най-късно в първото заседание след допускане на делбата. Очевидно се има предвид само искането за парично обезщетение.
Функционалната връзка на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН с делбата не бива да се абсолютизира. Искът може да бъде предявен и самостоятелно (в отделно производство), като вариантите са няколко:

  •  преди делбата. В този случай наследникът може да претендира както парично, така и натурално обезщетение;
  •  при наличие на висящо делбено производство, щом в него не е било предявено правото по чл. 12, ал. 2 ЗН. Ако не е приключила първата фаза на делбата, според мен, би могло да се иска обезщетение и в натура, като поради преюдициалното значение на този въпрос производството за делба трябва да се спре до решаването на спора за обезщетението;
  •  след приключване на първата фаза на делбата наследникът може в отделно производство да предяви иск само за парично обезщетение. Това е единствената му възможност и когато е пропуснал срока за предявяване на иска като претенция по сметки във втората фаза на делбата. Но когато дадена претенция бъде предявена в производството за делба и съдът се произнесе по нейната основателност, неговото решение, влязло в сила, има значение на присъдено нещо и спорът не може да бъде пререшаван. При положение обаче, че в производството за делба е било направено искане да се даде увеличението в имот, ако то не е било уважено, наследникът може да предяви отделно иск за парично обезщетение.18 Обстоятелството, че избраният от наследника начин на обезщетяване не е бил уважен, не изключва възможността да се поиска парично обезщетение.19 Когато претенцията е предявена след делбата, не съществуват пречки размерът на увеличението на наследственото имущество да се пресметне към момента на делбата.20

Може да се постави и въпросът за кръга от лица, които са легитимирани да предявят иск по чл. 12, ал. 2 ЗН. Смисълът е да се изясни дали освен от наследника, който е допринесъл за увеличаването на наследството, този иск може да бъде предявен и от трети лица. По-точно, става дума за неговите наследници, както и за трети лица, които са придобили права върху наследството или на които въпросното право е било цедирано.
Правото по чл. 12, ал. 2 ЗН и при двете опции за наследника е имуществено, следователно наследимо право. В този смисъл неприемлив е изводът, до който е стигнал съдът в Определение № 222/2009 г., II г.о. - че правата по чл. 12, ал. 2 ЗН не могат да се предявяват по отношение на друго наследство, оставено от друг наследодател, който се явява наследодател на наследодателя, чийто наследник е спомогнал за увеличението. Доколкото в публикуваната част от решението не става ясно дали подобренията са били извършени от починалия наследник (наследодател на ищеца) след откриване на първото наследство - само при тази хипотеза би могло да се подкрепи изразеното в решението. В такъв случай само може да се сподели казаното, че щом не са налице предпоставките на чл. 12, ал. 2 ЗН, подобрителите разполагат с общия исков ред за защита.
При продажба на наследство, ако не е уговорено друго, купувачът не придобива правата, които наследникът има във връзка с това си качество. Едно от тези права е и това по чл. 12, ал. 2 ЗН. Това право е обусловено от приемането на наследството, но не е част от това наследство. Затова то не преминава заедно със съвкупността, която е предмет на договора.
По принцип имуществените права (каквото е и това по чл. 12, ал. 2 ЗН) са прехвърлими. Ето защо, трябва да се признае възможността за цедиране на това право - на купувача на наследството или на трето лице. В такъв случай новият кредитор може да получи обезщетението, на което е имал право наследникът. Купувачът на наследството може да иска обезщетението и в натура. Това право може да се признае и на цесионер, който е наследник. Същото не може да се каже и за третите лица, които нямат право на дял от наследството. За тях е налице само възможността да получат парично обезщетение.

Доц. д-р Методи МАРКОВ
________________
1 Понеже това става най-често при делбата, систематичното място на разпоредбата не отговаря на нейното значение. Поставянето й в раздела за наследяване по закон не отговаря и на кръга от адресати - правилото се прилага както за наследниците по закон, така и за тези по завещание.
2 Вж. Тасев, Хр. “Българско наследствено право”, нова редакция Петканов, Т., Тасев, С. С., 2006, с. 111.
3 Пак там, с. 112.
4 Вж. р. № 660/1990 г., II г.о. Съдебната практика е цитирана по ПИС Сиела.
5 В този смисъл Марков, М. “Семейно и наследствено право”, помагало, С., 2007, с. 172.
6 Вж. р. № 311/1992 г., I г.о.
7 Вж. р. № 76/1960 г., II г.о.
8 По този начин се изразява Тасев, Хр., цит. съч., с. 114. В същия смисъл в съдебната практика вж. опр. № 49/2006 г., I г.о.
9 Вж. ППВС № 7/1973 г., т. 4.
10 Вж. р. № 127/1981 г., ОСГК.
11 В този смисъл вж. р. № 85/1968 г., ОСГК, също опр. № 170/2009 г., III г.о.
12 Според правилото на чл. 124 ГПК на общо основание може да се предявяват искове за установяване на права, но за факти - само в предвидените от закона случаи.
13 Така р. № 1983/1978 г., II г.о.
14 Вж. р. № 1804/2000 г., IV г.о., както и р. № 2004/1984 г., II. г.о.
15 В този смисъл е т. 5 от ППВС № 7/1973 г., р. № 1804/2000 г., IV г.о. и др.
16 Вж. р. № 381/2009 г., 5-чл. състав.
17 При действието на отменения ГПК - в срока по чл. 286, както се твърди в опр. № 49/2006 г., I г.о.
18 Вж. опр. № 49/2006 г., I г.о. Правилно съдът посочва, че предявяването на искане за натурално обезщетение в делбата не изключва предявяването на алтернативната претенция за присъждане на увеличението в пари в отделно производство. Основанието е едно, но разликата в петитума изключва тъждеството между двете дела.
19 Но ако е било отказано паричното обезщетение, едва ли би могло да се обоснове наличието на другото право - за обезщетение в натура.
20 Вж. опр. № 327/2005 г., I г.о.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани