Sidebar

Меню


Запорът върху вземания
е разпореждане на съдебен изпълнител или на друг, овластен от закона орган или лице (като например орган на НАП), с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на банката като трето задължено лице - да плаща на длъжника. Следователно, запорът е акт на публична власт, с който едностранно овластеният от закона орган или лице забранява на банката да извършва плащане от водените при нея клиентски сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр, при положение че същият е посочен от налагащия запора орган или лице за длъжник по запора.

Запорът върху вземането на длъжника по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се смята за наложен спрямо банката като трето задължено лице от деня, в който й е връчено запорното съобщение съгласно чл. 507 ГПК.

По реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) запорът се смята за наложен спрямо банките от деня и часа на получаването на запорното съобщение. Налагането на запор се извършва от публичния изпълнител с постановление за обезпечение (чл. 200 ДОПК). Съгласно чл. 202 ДОПК запорът върху вземания на длъжника от банки се извършва чрез връчване на запорно съобщение на банките, като запорът се смята за наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката.
Особеност представлява налагането на общи запори по реда на чл. 715, ал. 1 от Търговския закон. При тях по силата на посочената разпоредба не се извършва връчване на специално запорно съобщение, а налагането на запора става от датата на вписване в търговския регистър на решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност. От тази дата настъпват и последиците от налагането на запора и затова е необходимо банките да следят за такива вписвания.
Подлежат на запор всички видове банкови сметки, депозити и суми, предоставени за доверително управление от длъжника, с изключение на сметки на държавата, държавните учреждения, общините и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, както и тези на бюджетно субсидирани заведения, за средствата, постъпили като субсидия от републиканския бюджет (чл. 393, 519 и 520 ГПК). По отношение на всички останали сметки, по които по принцип налагането на запор е допустимо съгласно закона, от съществено значение е обстоятелството запорираното вземане да се намира в патримониума на длъжника към момента на налагане на запора.

Основната последица от налагането на запора спрямо банката се състои в недействителността на разпорежданията, които длъжникът е извършил със средствата по водените при нея сметки след налагане на запора.
Запорът лишава длъжника от легитимацията да получи валидно плащане и затова плащането, което банката би извършила на длъжника след постъпване на запора, е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. Затова те могат да искат от банката повторно плащане, защото по силата на чл. 452, ал. 1 ГПК, съответно чл. 206, ал. 1 ДОПК, този, който плаща зле, плаща два пъти.
От друга страна, запорното съобщение легитимира наложилия го орган или лице да получи валидно плащане от банката, стига законът изрично да не посочва, че неговите правомощия се изчерпват само с налагането на запора. Съгласно чл. 452, ал. 3 ГПК взискателят и присъединилите се кредитори могат да искат плащане от банката въпреки плащането, което тя е направила на длъжника, след като й е било връчено запорното съобщение. Лицата от органите й на управление отговарят солидарно със самата банка като трето задължено лице. Съгласно чл. 211 ДОПК, който изплати на длъжника вземания въпреки наложения по съответния ред запор, отговаря солидарно с него за изплатеното или предаденото до размера на задължението с лихвата след плащането, а когато изплащането е извършено от юридическо лице, каквото е банката, заедно с него отговарят солидарно и членовете на управителния й орган, които са допуснали изплащането.

Запорът може да бъде наложен както като обезпечителна мярка, така и като част от предприето срещу титуляря на сметката принудително изпълнение.
След постъпването на запорното съобщение по надлежния ред е необходимо същото да се идентифицира с оглед на това, дали съдържа всички необходими реквизити за пораждане на описаното по-горе действие по отношение на банката. Идентификацията следва да протече на два етапа - първо, да се провери дали става въпрос за запор за обезпечение, или по него трябва да се предприемат и изпълнителни действия; и на следващо място да се провери съобразно с вида на запора дали той съдържа необходимите реквизити, които при запори по ГПК са следните:

  • наименованието на банката, до която се адресира разпореждането;
  • пълно наименование на органа или лицето, наложило запора;
  • име/наименование на взискателя по делото;
  • основание за предприемане на обезпечителната мярка (например номер на делото, по което е издаден изпълнителният лист, и от кой съд, номер, година, участък на съдебноизпълнителната служба, име/наименование на длъжника);
  • размер на дължимата от длъжника сума, включително разноските по делото и държавната такса, както и откога докога се дължи законната лихва за забава, когато такава е присъдена;
  • само при запорите, изискващи и предприемане от страна на банката на изпълнителни действия - номер на сметката на органа или лицето, наложило запора, по която да се преведат дължимите суми;
  • номер на разплащателната сметка на длъжника, от която да се преведат дължимите суми, ако е известен на органа, наложил запора, но е достатъчно и само посочването “от всички сметки на длъжника”; и подпис на органа или лицето, овластени да налагат запора, както и печат на съответната служба.

Съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК от деня на получаване на редовно запорно съобщение банката като трето задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от нея суми. По силата на чл. 508, ал. 1 ГПК банката е длъжна в тридневен срок от връчването на запорното съобщение да съобщи на съдебния изпълнител дали признава за основателно вземането, върху което се налага запорът, и дали е готова да го плати; дали има претенции от други лица върху същото вземане; и дали има наложен запор и по други изпълнителни листове върху същото вземане и по какви претенции. Поканата за даване на тези обяснения се съдържа в самото съобщение за налагане на запора. В този смисъл, ако запорното съобщение е редовно оформено от външна страна и подлежи на изпълнение, посочените сметки или всички сметки, които клиентът има в банката, се блокират, ако такъв е случаят, като за извършените действия се съобщава в законоустановените срокове на клиента и на органа или лицето, наложили запора. Ако полученият в банката запор е само за обезпечение, изпълнението му завършва дотук и банката следва да чака допълнителни инструкции от органите или лицата, овластени от закона да се разпореждат със средствата по запорираната сметка.

Ако със запора се цели и провеждане на принудително изпълнение върху сметки на клиенти на банката, в законоустановените срокове следва да бъдат извършени поисканите преводи по посочените в запора сметки на съответния орган или лице. Съгласно чл. 508, ал. 3 ГПК, ако банката не оспорва своето задължение, тя е длъжна да внесе дължимата от нея сума по сметката на съдебния изпълнител. Съгласно чл. 228, ал. 1 ДОПК прехвърлянето на дължимата от длъжника сума по сметката на публичния изпълнител, наложил запора, се извършва от банката незабавно след получаване на разпореждането. Когато изпълнението е насочено върху валутна сметка, банката, в която се води сметката, изкупува валутата по нейния курс за деня, в който е получено разпореждането, и прехвърля левовата равностойност по сметката на публичния изпълнител, наредил изпълнението.
В случай че изпълнението е препятствано от някаква причина - изрична законова забрана, по-рано наложени запори, липса на достатъчно средства и т.н., банката е длъжна да съобщи своевременно за характера на тази причина на органа или лицето, наложили запора. Съгласно чл. 228, ал. 2 ДОПК банката е длъжна в 7-дневен срок от получаване на разпореждането да уведоми публичния изпълнител, наложил запора, за причините за неизпълнението му. Съгласно чл. 508, ал. 1 ГПК този срок е тридневен.
Така например, ако изпълнението по ГПК е насочено върху трудово възнаграждение или върху друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия с размер над минималната работна заплата, законът установява забрана за секвестиране и банката може да удържа сумата по запора, само ако длъжникът има месечен доход: до размера на минималната работна заплата - горницата над гарантирания минимален доход, ако е без деца, и една втора от тази горница, ако е с деца, които той издържа; а над размера на минималната работна заплата - двойният размер на дължимия данък по ЗДДФЛ, ако е без деца, и размерът на дължимия данък по ЗДДФЛ, ако е с деца, които той издържа.
Посочените ограничения обаче не се отнасят до задължения за издръжка. В тези случаи присъдената сума за издръжка се удържа изцяло, а удръжките за другите задължения на осъдения и за задължения за издръжка за минало време се правят върху остатъка от всичките му доходи. Върху вземания за издръжка не се допуска принудително изпълнение. Върху стипендии се допуска принудително изпълнение само за задължения за издръжка. Всеки отказ на длъжника от закрилата, установена от закона с посочените ограничения за секвестируемост на доходи, е обявен от закона за недействителен.
Банката може да не оспорва вземането, но същевременно да не е склонна да плати поради наличието на неуредени свои вземания към длъжника по запора. В този случай тя е длъжна да заяви претенциите си в срока по чл. 508, ал. 1 ГПК, съответно по чл. 228, ал. 2 ДОПК пред органа или лицето, наложили запора. Законът предвижда, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. В този смисъл, за да отклони плащането, банката се нуждае от валидно основание за предпочитане. Даденото от длъжника съгласие за директен дебит по реда на Наредба № 3 от 16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти няма качеството на такова основание. Съгласно чл. 218 ДОПК банката може да противопостави вземането си на публичния взискател, само ако установи правата си на заложен кредитор въз основа на писмени доказателства с достоверна дата. За да установи положението си на привилегирован кредитор пред съдия-изпълнителя, банката също е принудена да представи предвидените в закона доказателства за правото си на предпочтително удовлетворение от вземането на длъжника за салдото по водената при нея сметка, срещу която е насочен запорът. По силата на чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД вземанията, обезпечени със залог, се ползват с право на предпочтително удовлетворяване от стойността на заложеното имущество. Законът допуска да се залагат вземания, които могат да се прехвърлят (чл. 162 ЗЗД). Паричните вземания за салдата по банкови сметки имат такова качество.
Залогът върху вземане е уреден в действащото законодателство като реално обезпечение на вземане. Без вземане заложното право не може да възникне. Обезпеченото вземане може да бъде условно или бъдещо, но заложното право възниква само при възникване на вземането. Заложното право се погасява заедно с вземането, което обезпечава. Учредяването на залога става с договор, който е неформален. С оглед гарантиране на заложния кредитор от евентуално неправомерно разпореждане, което залогодателят може да направи с вземането си, както и с цел обвързване на длъжника по заложеното вземане с правата на залогоприемателя върху вземането, законът изисква длъжникът по заложеното вземане да бъде уведомен за учредения залог. Учредяването на залог върху вземането за салдото по водената от банката сметка в нейна полза обаче води до сливане в лицето на банката на фигурите на залогоприемател и на трето задължено лице, поради което това изискване следва да се счита за изпълнено.
Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на заложеното и на обезпеченото вземане (чл. 156, ал. 2 ЗЗД). Необходимо е залогът да бъде с достоверна дата. Достоверността на датата се осигурява с нотариално удостоверение (заверка). Посочената форма е необходима не като условие за валидност на залога, а за неговата противопоставимост на третите лица, каквито са другите кредитори на залогодателя. Редът на удовлетворяване вземанията на кредиторите следва реда на учредяване на залозите, в резултат на което достоверността на датата на залога има решаващо значение за правата на банката върху заложеното вземане. Противопоставимостта на залога може да бъде осигурена и чрез вписването му в Централния регистър на особените залози по реда на Закона за особените залози (ЗОЗ), ако залогодателят има качеството на търговец или лице по чл. 2 от Търговския закон (ТЗ), както и на съпруг на ЕТ, съответно на лицето по чл. 2 ТЗ, като редът на вписването се счита за ред на залога. Лицата по чл. 2 ТЗ са физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност, занаятчиите, лицата, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия, освен ако тяхната дейност може да се определи като предприятие по смисъла на ТЗ, лицата, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитаваните от тях жилища. С изключение на ЕТ, ако залогодателят е търговец, противопоставимостта на залога може да бъде осигурена и по облекчения ред на ЗДФО.
Заложеното вземане може да бъде предмет на залог в полза и на други кредитори, освен банката. Дори и да бъде уговорено противното между банката и залогодателя, подобна уговорка не е в състояние да препятства възникването и упражняването на заложните права, учредени в полза на другите кредитори (чл. 21 ЗЗД). В такива случаи банката има право единствено на обезщетение за вреди и не може да се позовава на такива уговорки като основание за отклоняване на плащане по валидно наложен запор.
По принцип като заложен кредитор по реда на ЗЗД банката е длъжна да извършва всички действия, които са нужни, за да се запази вземането на залогодателя, а не да намалява неговия размер (чл. 164 ЗЗД). По принцип банката не може да прихваща салдото по сметката срещу вземането си към залогодателя. Чрез прихващането двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. За да е допустимо прихващането, законът изисква вземането на банката да е изискуемо и ликвидно (чл. 103 ЗЗД). Само в случай че банката като кредитор и залогоприемател не бъде удовлетворена на падежа на вземането си, което залогът обезпечава, тя може да реализира заложното си право върху вземането за салдото по сметката по установения в закона ред, който е различен и зависи от вида на залога. До падежа на обезпеченото си вземане, като заложен кредитор, банката се счита за присъединен взискател в изпълнителното производство по запора (чл. 459, ал. 2, във връзка с ал. 1 ГПК). Припадащата й се сума, определена в зависимост от реда на залога й, се запазва по сметката на съдебния изпълнител и й се предава, но след като представи изпълнителен лист, издаден на нейно име. Тази сума се разпределя между останалите взискатели или се връща на длъжника, ако залогът бъде отменен.
Когато има валидно учреден и вписан особен залог в полза на банката по реда на ЗОЗ, банката може да събере вземането за салдото по сметката, което й се счита възложено за събиране с вписването на пристъпване към изпълнение по реда на закона, но не може директно да се удовлетвори от събраната сума (чл. 44а ЗОЗ). Съгласно чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ постъпленията при събиране на вземането се получават от депозитар и подлежат на разпределение между кредиторите по предвидения в ЗОЗ ред.
Когато в полза на банката има валидно действащ залог върху банковата сметка, учреден на основание ЗДФО, и банката прилага клауза на нетиране, при получаване на запорно съобщение от съдебния изпълнител в срока по чл. 507 ГПК банката трябва да уведоми съдебния изпълнител, че отказва да депозира сумите по неговата сметка. Договорът за залог дава на банката правото на привилегировано удовлетворяване от сумите по банковата сметка, предмет на залога. Ако в клаузата за нетиране банката включи двата предвидени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и 2 ЗДФО елемента на нетирането при условията на кумулативност, банката няма да има нужда да се присъединява в започнало принудително изпълнение срещу своя длъжник, за да реализира своята привилегия по
чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Това е така, защото в резултат на съдържащото се в нетирането прихващане банката ще се удовлетвори чрез погасяването на вземането си. В същото време поради погасяването на вземането на титуляря на банковата сметка банката реално ще задържи при себе си сумите по банковата сметка, вместо да ги преведе по сметката на съдебния изпълнител или депозитаря при изпълнението по ЗОЗ и от тях да чака да й бъдат разпределени съответните на обезпечението суми съгласно чл. 136 ЗЗД. Ако в договора за залог и по-специално в клаузата за нетиране се посочва изрично, че “неизпълнение” по смисъла на чл. 10 и чл. 11 ЗДФО е както всяко нарушение на договора за кредит и договора за финансово обезпечение, така и неизпълнението от страна на длъжника, съответно залогодателя, на кое и да е негово парично задължение към негов кредитор, то няма пречка да се предвиди също, че и налагането на запор за обезпечение е също неизпълнение по смисъла на ЗДФО. Съгласно чл. 13, ал. 2, т. 2 ЗДФО при неизпълнение клаузата за нетиране се прилага независимо от всяко твърдяно прехвърляне на финансовото обезпечение, друга форма на разпореждане с него или запор. Законът не прави разлика между запора за изпълнение и запора за обезпечение.
Публичният изпълнител с разпореждане до банката може да разреши определена част от постъпилите или постъпващите по сметката на длъжника суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания във връзка с дейността му (чл. 229, ал. 1 ДОПК). Преценката се извършва въз основа на писмена молба от длъжника с приложени към нея доказателства. Разрешението се дава, при условие че: сумите са дължими по договори, свързани с основната дейност на длъжника, и забавянето или неплащането на тези суми може да доведе до тежки стопански последици за длъжника - прекратяване или спиране за продължително време на основната му дейност, разваляне на търговски договори или изпадане в забава по търговски договори, неизпълнение на задължения по трудови договори и други подобни. Когато публичният изпълнител даде разрешение, той посочва в него плащането, за което то се отнася, и срока, в който може да се извърши. Банката е длъжна да извърши плащането съобразно условията на разрешението и носи солидарна отговорност с длъжника за сумата, несъответстваща на разрешението. Отговорността се реализира по реда на ДОПК. Разрешението може да се изменя или отменя само от публичния изпълнител, който го е издал.
Обикновено на банките се връчват запорни съобщения, издадени срещу техни клиенти, които не разполагат с достатъчно средства по сметките си за пълното погасяване на задълженията им по запора. Често и при последващо подхранване на сметките на такива клиенти със средства от преводи, вноски на каса или по друг начин не се осигуряват достатъчно средства за пълното удовлетворяване на кредиторите по наложения запор. В тези и подобни на тях случаи банките нерядко са изправяни пред твърде деликатни ситуации, свързани с прилагането на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
До прихващане на плащания по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се стига само “когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата”, т.е. то е частично. Посочената разпоредба обаче има предвид частично плащане на един дълг. В чл. 76, ал. 2 ЗЗД законодателят наистина е определил общо реда за прихващане на плащанията, като е постановил да се погасяват “най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата”. Посочената разпоредба се намира в раздела за изпълнение на задълженията (чл. 63-78 ЗЗД), а не в този, уреждащ тяхното неизпълнение (чл. 79 и сл. ЗЗД). Ето защо следва да считаме, че същата регламентира прихващането на частични плащания по задължение, което все още не е предявено по съдебен ред. Но поради липса на специална уредба на прихващането на плащания по съдебно предявени задължения чл. 76, ал. 2 ЗЗД намира приложение и към тях.
Към разноските по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД следва да се включат както деловодните разноски, така и държавните такси по водене на принудителното изпълнение, тъй като и двете са посочени в чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД с първа по ред привилегия. Определянето на размера им по принцип не представлява някакъв проблем, тъй като те са посочени в абсолютни цифри в самото запорно съобщение. Ако всички разноски не могат да бъдат покрити от извършеното плащане, то законът предвижда съразмерното им удовлетворяване (чл. 136, ал. 3 ЗЗД).
Затруднения понякога възникват, когато задължението, по което се извършва частично плащане, е лихвоносно. Задължението по наложения запор винаги е такова, тъй като по него винаги се дължат мораторни лихви. Често обаче изпълнителните листове съдържат указания и за други дължими лихви, което може да доведе до объркване при реда на тяхното изплащане. По начало лихвата е възнаграждението, което длъжникът на пари трябва да престира на кредиторите си заради това, че се ползва от парите им. Задължението за лихва може да възникне от правна сделка и тогава говорим за договорна лихва. Когато същото възникне по силата на закона, лихвата се нарича законова (например по чл. 294, ал. 1 ТЗ).
Когато длъжникът на едно парично задължение не го изпълни на падежа, за него възниква задължението да поправи възникналите вследствие на неизпълнението вреди за кредиторите му. В тези случаи законът казва, че длъжникът дължи обезщетение за настъпилите закъснителни (мораторни) вреди. Поради особения характер на паричното задължение и обезщетението за неизпълнението му е прието да се нарича лихва, но за да се разграничава от същинската лихва, същата се обозначава като мораторна (закъснителна) лихва. В зависимост от основанието за възникването й тя може да бъде договорна (например по договор за кредит) или законова (по чл. 86 ЗЗД).
Размерът на законовата мораторна лихва е нормативно определен с чл. 86, ал. 2 ЗЗД и издаденото въз основа на него ПМС № 72 от 08.04.1994 г. (обн. ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм. и доп. бр. 74 от 22.08.1995 г.). Той е равен на основния лихвен процент, обявен от БНБ, за периода, плюс 10 пункта за задълженията в левове и на тримесечния Либор за съответния вид валута плюс 10 пункта за задълженията в конвертируема валута. Но още с чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е предвидено, че размерът на мораторните вреди може да бъде и по-висок от размера на законовата лихва. Няма пречки страните с договор да предвидят този размер и той би имал характера на неустойка, но пак ще се нарича мораторна лихва. Стигне ли се до съдебно предявяване на вземането и ако бъде призната от съда, договорната мораторна лихва ще има точно определен размер в изпълнителния лист, докато законовата мораторна лихва е тази, която продължава да тече до окончателното погасяване на паричното задължение.
Така че мораторната лихва може да бъде както законова, така и договорна, докато законовата лихва може да бъде мораторна, но може и да не бъде такава. По аргумент от чл. 136, ал. 4 ЗЗД към лихвите по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД следва да се отнесат всички присъдени с изпълнителния лист такива - както за ползване на парите (договорни и законови лихви), така и за закъснение при изплащането им (законови и договорни мораторни лихви). В запорните съобщения размерът на законовите мораторни лихви е относително определен, като е посочен: лихвения процент - размерът на законовата лихва е предварително известен; лихвената основа - обикновено това е главницата или точно определена сума, различна от нея. Обстоятелството, че понякога размерът на главницата е различен от лихвената основа, не превръща нито размера на главницата, нито размера на законовите лихви в неопределени, поради което да се налага връщане на запорното съобщение за уточняване. Тази разлика може да се дължи на различни причини, които за банката като трето задължено лице са без значение, и началния, и крайния момент на лихвения период - например от 26.08.1994 г. до датата на плащането.
Ако извършеното плащане покрива всички направени разноски, но е недостатъчно за изплащането на всички присъдени лихви, то същите следва да се удовлетворят съразмерно (чл. 136, ал. 4 ЗЗД).
Следва изрично да се посочи, че съдът, а не банката преценява дали длъжникът следва да плаща лихви и какви точно лихви дължи същият. Банката е длъжна да изпълни съдебното разпореждане, връчено й чрез запорното съобщение по установения ред, а за неизпълнение на това си задължение тя носи имуществена отговорност. Напълно е възможно клиентът “до безкрай” да плаща мораторни законови лихви и никога да не му стигнат средствата за изплащане на главницата, (освен ако кредиторите му решат да поискат от съда да го обяви в несъстоятелност). Но обстоятелството, че плаща мораторни лихви по издаден срещу него от съда изпълнителен лист, сочи, че този клиент е неизправен, че той не е изпълнил задължението си, въпреки че е следвало да го изпълни. Той е причинил вреди на кредиторите си, поради което е бил и осъден да ги възстанови. Най-малко банката би изпаднала в някаква “виновност” за това му положение. Напротив, тя ще бъде отговорна пред кредиторите му по запора, ако прихване от главницата преди пълното изплащане на натрупаните към момента на частично плащане лихви. Не трябва да се забравя, че правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД представлява и една своеобразна законова санкция за неизправния длъжник, която предвижда генерирането на лихви до пълното изплащане на просрочената главница.
Запорът е забрана, която тежи върху сметките на длъжниците, докато не бъде вдигната от наложилия я орган или лице, или докато целта, поради която е била наложена, бъде постигната. Освен в случаите, когато по сметката на длъжника има достатъчно средства и същите бъдат преведени от банката в погашение на вземането, с оглед на което е бил наложен запорът, банката няма право до вдигането на запора да изпълнява нареждания на титуляря на запорираната сметка за разпореждане със средства по нея, освен в случаите на временно разпореждане за неотложни плащания, разрешени по реда на ДОПК. Съгласно чл. 208, ал. 1 ДОПК отмяната на обезпечението чрез налагането на запор се извършва от публичния изпълнител служебно или по искане на длъжника, в 14-дневен срок от постъпването й, след погасяване на публичното задължение, както и в случаите на прекратяване на принудителното изпълнение по чл. 225, ал. 1, т. 2 и 5 ДОПК. При съществена несъразмерност на наложените обезпечителни мерки с размера на публичното вземане отмяната на обезпечението се извършва от публичния изпълнител служебно.

Велко ДЖИЛИЗОВ, юрист

Книги

  • Актуални

  • Очаквани