Списания Собственост и право Подбрани статии Някои въпроси относно придобиване право на собственост върху движима вещ чрез добросъвестно владение
Frontpage Slideshow | Copyright © 2006-2011 JoomlaWorks, a business unit of Nuevvo Webware Ltd.

Някои въпроси относно придобиване право на собственост върху движима вещ чрез добросъвестно владение


В българската правна доктрина е възприет възгледът, че осъществяването на фактическия състав на чл. 78 от Закона за собствеността е особен първичен способ за придобиване право на собственост върху движими вещи.

Въпреки че разглеждането и анализирането на разпоредбите на чл. 78 ЗС не е изолиран случай в българската правна теория, в следващото изложение бих искала да се спра на някои въпроси във връзка с прилагането на посоченото правило.

1. Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗС “Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ”. От посочената разпоредба е видно, че правилото се отнася за движими вещи, ценни книги на приносител и вещни права върху движими вещи. Изрично се посочва, че в приложното поле на правилото не попадат движимите вещи, за чието придобиване в собственост се изисква сделката да е обективирана в предвидена от закона форма за действителност - нотариален акт или писмена форма с нотариална заверка на подписите. Но например според чл. 144, ал. 1 от Закона за движение по пътищата “собствеността на моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор”, а съгласно ал. 2 “При прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 куб. см подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени”. От цитираните разпоредби става ясно, че е възможно прехвърляне на право на собственост върху моторни превозни средства и с обикновена писмена форма, т.е. когато не са налице изискванията на ал. 2 на чл. 144 ЗДвП, придобиването на движимата вещ се включва в приложното поле на чл. 78 ЗС и става по първичен начин, при условие че превозното средство се придобива от несобственик. Това е така, защото изключвайки сделките, за които се изисква особена форма за действителност от обхвата на чл. 78 ЗС, законодателят е имал предвид и е изхождал от идеята, че самото участие на нотариус при прехвърлянето на собствеността върху движими вещи все пак гарантира до известна степен правата на приобретателя. Със заверката нотариусът удостоверява, че прехвърлителят по сделката се е легитимирал като собственик и съответно не са налице пречки приобретателят да придобие в собственост съответната движима вещ.
Интересен е въпросът във връзка с възможността, предвидена от законодателя, правото на собственост върху движима вещ да се прехвърли във формата на нотариален акт. Засега в нашето законодателство не е уреден такъв случай, но в чл. 10, ал. 2 от Кодекса на търговското корабоплаване се предвижда, че “формата на договора, с който се прехвърля право на собственост или се учредяват вещни права върху кораб, се урежда от закона на мястото, където се сключва договорът”, т.е. допуска се прилагането на чужд закон, който може да предвиди и спазването на нотариална форма.1 Наред с тази разпоредба, чл. 46, ал. 1 от същия закон урежда писмената форма с нотариална заверка на подписите като изискване за действителност на сделката, с която се прехвърля право на собственост върху кораби.

2. Особен вид движими вещи, които се придобиват по реда на чл. 78 ЗС, са ценните книги на приносител.2 Фактическата власт върху тях се придобива чрез простото им предаване. Друг е въпросът, че добросъвестният владелец не е защитен и не може да упражнява правата, инкорпорирани в ценната книга на приносител, когато последната е обезсилена по реда на чл. 560 ГПК. Специалният ред за прехвърляне на поименните ценни книги и книгите на заповед е обусловило нуждата от изключването им от обхвата на правилото на чл. 78. Във връзка с придобиването на право на собственост върху ценни книги чл. 138 ЗППЦК предвижда, че придобиването на ценни книжа на регулиран пазар от добросъвестно лице е действително, независимо дали прехвърлителят е техен притежател. В посочения случай е достатъчно приобретателят да е бил добросъвестен, да не е знаел, че придобива книжата от несобственик. Съдебната практика възприема, че безналичните акции не могат да се придобиват по реда на чл. 78 ЗС, тъй като нямат веществен, материален носител и върху тях не би могло да се осъществява фактическа власт.3

3. Правилото на чл. 78 ЗС обхваща и случаите на придобиване на други вещни права върху движими вещи, различни от правото на собственост. Възниква въпросът какви други вещни права върху движими вещи могат да се придобиват по първичен начин? Това трябва да са права, които могат да се учредяват върху движими вещи и които изрично са предвидени в българското вещно законодателство. Изхождайки от тази позиция, следва да отбележим, че право на строеж (и неговите разновидности - право на пристрояване и на надстрояване) и сервитутни права не могат да се придобиват по първичен начин, тъй като те имат винаги за обект недвижим имот, учредяват се във формата на нотариален акт (право на строеж) или в писмена форма с нотариална заверка на подписите (повечето сервитутни права) и подлежат на вписване. Единствено ограниченото вещно право на ползване попада в хипотезата на чл. 78, ал. 1, изр. 2. Доколкото вещноправната теория допуска учредяване на право на ползване и върху движими вещи и не е предвидена специална форма за това, както и доколкото би могло да стане самото учредяване срещу определено възнаграждение (по възмезден начин), бихме могли да приемем, че е възможно да се придобие квазивладение върху движима вещ по първичен начин. За да се осъществи фактическият състав на чл. 78 ЗС е необходимо квазивладелецът да е добросъвестен - да не знае, че лицето, което му учредява вещно право на ползване, не е собственик на въпросната движима вещ и учредяването да има възмезден характер.
Друг въпрос е попадат ли в приложното поле на чл. 78 ЗС заложните права. Спорен е въпросът относно правната същност на залога, тъй като някои автори считат, че залогът има вещен характер. 4 Изтъква се, че заложното право има абсолютен характер, тъй като заложният кредитор разполага с петиторна защита срещу всяко трето лице, у което заложената вещ би се намерила, както и че залогоприемателят може да въздейства върху заложената вещ - той може да се разпореди с нея, да я продаде, за да се удовлетвори от цената й.5 Други автори категорично отхвърлят окачествяването на залога като вещно право. Според мен по-правилна е втората теза. На първо място Законът за собствеността изрично изброява вещните права, които правните субекти могат да учредяват, а залогът не е уреден като вещно право. Не без значение е и систематическото място, което заема институтът на залога в Закона за задълженията и договорите - в глава седма, която урежда обезпечения на вземанията. Освен това, основен характерен белег на вещните права е възможността на техния титуляр да осъществява фактическа власт върху вещта, т.е. осъществяване на правомощието владение от състава на съответното вещно право. За залога е характерно, че той не дава във всички случаи възможност на заложния кредитор да си служи с движимата вещ - само ако е уговорено между залогодателя и залогоприемателя последният може да си служи с нея (чл. 157, ал. 2 ЗЗД). Също така разпореждането със заложената вещ от страна на залогоприемателя може да се осъществи само при настъпване на определен правопораждащ юридически факт - неизпълнение на задължението от страна на длъжника по облигационното правоотношение. На аргумента, че заложното право може да се защити с петиторен иск и поради това следва да се определи като вещно право може да се възрази, че искът по чл. 157, ал. 3 ЗЗД е специфичен, с него разполага само и единствено заложният кредитор, който може да го предяви с цел връщане на заложената вещ от лицето, у което се намира, и успешно удовлетворяване от нейната цена. Въз основа на казаното дотук бих определила залога не като вещно право, а като предвидено в закона обезпечение на задължение по конкретно облигационно правоотношение. Ето защо, считам, че заложното право не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 78 ЗС, доколкото последната изрично предвижда прилагане на правилото спрямо вещните права.6

4. Както бе посочено по-горе, фактическият състав на чл. 78 ЗС включва от обективна страна придобиване на владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание и по възмезден начин от несобственик. Важно е да се уточни, че собствеността върху съответната вещ ще се придобие, ако приобретателят е получил вещта във фактическа власт, т.е. от момента на придобиване на владението върху вещта. Правилото на чл. 78 ЗС измества разпоредбата на чл. 24 ЗЗД, която предвижда, че “при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта”. Ако не е предадено владението върху движимата вещ, правилото на чл. 78 ЗС не би могло да се приложи. Нормата на чл. 24 ЗЗД се прилага по отношение на сделки, с които се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, както и по отношение на сделки, с които се прехвърля право на собственост върху движими вещи, но за които законът е установил изискване за спазване на определена форма за действителност - писмена форма с нотариална заверка на подписите.7 Последният случай е изрично изключен от обхвата на правилото на чл. 78 ЗС. Освен това, е необходимо владението да е доброволно предадено на приобретателя, а не насилствено придобито. В този смисъл е и съдебната практика, която приема, че няма предаване на владение, в случай че приобретателят по възмезден договор завземе едностранно вещта без съгласието на отчуждителя. Тогава действителният собственик може по всяко време да ревандикира вещта.8

5. Член 24, ал. 5 от новият Семеен кодекс урежда хипотеза, твърде сходна на правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, при която трето лице може да стане собственик на движима вещ, но без да е налице предаване на владението върху вещта. Съгласно чл. 24, ал. 5 СК (в сила от 01.10 2009 г.) “при разпореждане с вещно право върху обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, третото лице придобива правото, ако не е знаело или според обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг...”. Посочената разпоредба по сходен начин урежда възможността на трето добросъвестно лице да придобие в собственост движима вещ, която се намира в режим на съпружеска имуществена общност, като добросъвестността се изразява в незнанието му, че лисва съгласие на другия съпруг. В правната теория съществуват различни мнения относно характера на придобивния способ по чл. 24, ал. 5 СК. От една страна, се приема, че е налице правоприемство, тъй като единият съпруг е собственик на вещта и следователно вещта не се придобива от третото лице по първичен начин. Посочва се също, че до изтичане на придобивната давност в полза на третото добросъвестно лице, недалият съгласието си съпруг може да ревандикира вещта.9 От друга страна, е изказано мнението, че третото лице придобива собствеността върху вещта по първичен начин, тъй като единият съпруг не притежава идеална част от вещта (съпружеската имуществена общност е особена бездялова съсобственост, при която съпрузите не притежават идеални части от вещите), с която да се разпореди, а реално се разпорежда с цялата вещ. Като аргумент се изтъква и че във връзка с възмездното разпореждане с движимата вещ от единия съпруг не е предвиден срок за оспорване по отношение на другия съпруг, какъвто срок е предвиден в чл. 24, ал. 5, изр. второ при безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ или когато, за да породи действие разпореждането, в закона е предвидена писмена форма с нотариална заверка на подписите.10 Съгласно чл. 24, ал. 3 СК разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи. Но нормата на чл. 24, ал. 5 СК не предвижда недействителност за сделката, с която единият съпруг се е разпоредил възмездно с общата движима вещ, както и срок, в който другият съпруг може да оспори акта на разпореждане. Всъщност тъкмо обратното - законът изрично отбелязва, че третото лице, което е било добросъвестно и е придобило по възмезден начин общата движима вещ, “придобива правото”, т.е. собствеността върху вещта (или евентуално учредяване на вещно право на ползване върху движимата вещ в полза на трето лице). Разпоредилият се съпруг не притежава идеална част от вещта, той се явява едновременно и собственик и несобственик на вещта, тъй като прехвърля изцяло вещното право върху вещта без съгласието на другия съпруг, а не само част от него. В тази връзка трудно би могло да се говори за правоприемство, а така създадената разпоредба на чл. 24, ал. 5 СК по-скоро урежда един специфичен способ на първично придобиване на правото на собственост върху обща движима вещ.

6. Предпоставка за придобиване собствеността върху движима вещ по реда на чл. 78 ЗС е владението върху вещта да е придобито на възмездно правно основание. Във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС съдебната практика приема, че правни основания са прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право.11 Но за разлика от разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС, под правно основание, въз основа на което може да се придобие добросъвестно владение върху движима вещ, се разбира само основание, което има възмезден характер, т.е. отпадат безвъзмездните вещнопрехвърлителни актове като дарение и завещание. Освен това правното основание, макар и да не е посочено изрично в нормата на чл. 78, ал. 1 ЗС, трябва да бъде годно да произведе вещнопрехвърлителен ефект. Нищожната сделка не е годно юридическо основание да прехвърли право на собственост върху движима вещ поради факта, че тя въобще не поражда правни последици. Приобретателят по нищожна сделка ще може да придобие движимата вещ единствено по давност, а истинският собственик ще може да предяви иск за връщане на вещта до изтичане на давностния срок. Така например във връзка с чл. 144, ал. 1 ЗДвП, ако продавачът на моторно превозно средство и купувачът не обективират сделката в писмена форма (без нотариална заверка на подписа), която законът установява като изискване, сделката ще е нищожна и ефектът на чл. 78, ал. 1 ЗС няма да се породи. Унищожените сделки също не са годни юридически основания, но до предявяване на иск за тяхното унищожаване (например поради измама) те пораждат правни последици и с тях може да се прехвърли съответното право върху движима вещ на приобретателя.

7. От субективна страна правилото на чл. 78 ЗС, подобно на правилото на чл. 70 ЗС, съдържа предпоставката добросъвестност на владелеца. Последният не трябва да знае, че придобива владението върху движимата вещ от несобственик. Но за разлика от чл. 70 ЗС, приобретателят на движимата вещ трябва да е бил добросъвестен към момента на придобиване на владението, а не към момента на възникване на правното основание, което е важна особеност, тъй като възникването на основанието и получаването на фактическата власт върху вещта не винаги съвпада във времето. Разликата между двете посочени разпоредби е, че с правилото на чл. 70 ЗС се определя фактическия състав, който трябва да е осъществен, за да възникне добросъвестно владение, а при чл. 78 ЗС се урежда възможността добросъвестното владение да послужи като основание за придобиване право на собственост (или ограничено вещно право на ползване) върху движима вещ. Също така, според разпоредбата на чл. 78, добросъвестността не включва и незнание по отношение на опороченост на формата, от което следва, че не само неспазването на формата, но и друг порок във формата (например неподписването на писмен договор от някоя от страните) ще породи нищожност на правното основание.
Наличието на посочените обективни и субективни предпоставки се предполага. При предявяване на иск от предишния собственик последният трябва да докаже, че липсват условията за придобиване на вещта по чл. 78 ЗС от добросъвестния владелец.12

8. Правилото на чл. 78 ЗС, както се отбеляза, урежда специфичен способ за придобиване право на собственост върху движима вещ, макар и от несобственик. Но ал. 2 на същата разпоредба въвежда едно изключение от правилото: “Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването.” Само когато вещта е открадната или изгубена от действителния собственик, последният може да иска връщането й от добросъвестния владелец. Член 194 от Наказателния кодекс урежда фактическия състав на кражбата, а чл. 198 - кога е налице грабеж, който също попада в хипотезата на ал. 2 на чл. 78 ЗС. Следва да се уточни, че тук не попадат случаите когато се установява владение чрез друго престъпление, например обсебване, длъжностно присвояване, злоупотреба с доверие. В този смисъл е и съдебната практика, която приема, че законът изчерпателно изброява случаите, в които намира приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС, и последната не следва да се тълкува разширително.13 Законодателят е изхождал от позицията, че при другите престъпни състави от НК, при които има противоправно установяване на владение и разпореждане с движима вещ, собственикът сам е предал във фактическа власт съответната вещ на конкретно правно основание (заем, наем, влог) на дееца.14
По отношение на изгубените вещи, тъй като няма легална дефиниция, в теорията се приема, че това са вещи, които имат собственик, но не се владеят от никого.15 Когато друго лице установи фактическа власт върху нея, тя става намерена. Съгласно чл. 87 ЗС “Който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, след прихващане или заплащане на възнаграждението и разноските”. В случай че на лицето, намерило движимата вещ, не му е известен собственика или този, който я е изгубил (например държател за собственика), то е длъжно да предаде вещта “незабавно” в служба “Общинска собственост” (чл. 88 ЗС). Според чл. 207 НК под “незабавно” се разбира непредаването на вещта в продължение на седем дни. От изтичането на този седемдневен срок самото непредаване или неуведомяване на лицето, което е изгубило вещта, се превръща в престъпление и дееца подлежи на наказание с глоба. Ако собственикът или изгубилият вещта не бъдат открити или не се явят в годишен срок от нейното намиране, вещта минава в собственост на общината. В този случай разпоредбата на чл. 78, ал. 2 не се прилага (чл. 89, ал. 1 ЗС). Така законът установява един значително кратък срок, след изтичането на който намерената вещ става собственост на общината по първичен начин.
Ако намерилият или открадналият вещта реши да запази вещта за себе си, той не би могъл да придобие вещта дори по давност, тъй като чл. 80, ал. 2 ЗС предвижда, че лицето, което е установило владение върху движима вещ чрез престъпление16, не може да я придобие в резултат на изтекъл петгодишен давностен срок, т.е. лицето завинаги ще остане владелец на вещта. В противен случай би се стигнало до абсурда да се придобива право вследствие на осъществено противоправно и наказуемо поведение. Но ако престъпникът се разпореди с нея, приобретателят, ако е добросъвестен, може да стане собственик след изтичане на 3 години от момента на кражбата или изгубването й.

9. В теорията е спорен въпросът какъв е по своето естество тригодишният срок, в който действителният собственик може да иска връщането й от добросъвестния владелец. Някои считат, че той е преклузивен17, а други че е давностен.18 В подкрепа на първото твърдение се посочват съображенията, че при погасителната давност, като изтекъл законоустановен срок, се погасява правото на иск, което означава, че след изтичането на срока собственикът не би могъл да изиска вещта дори и от недобросъвестния владелец поради изгубването на възможността правото му на собственост да бъде защитено по съдебен ред, което е неоправдано по отношение на собственика. Освен това, действително законът не споменава, че правото се “погасява”, а че по аргумент на обратното основание, собственикът на движимата вещ “не може да я иска” след изтичането на срока от владелеца. Също така непредявяването на иск от страна на собственика би се дължало на факта, че не знае в чия фактическа власт се намира вещта, а не поради безпричинното му бездействие и липсата на интерес да защити правото си.19 Всъщност и с оглед защитата на добросъвестния владелец, който си е мислел че получава вещта от действителния собственик, е по-целесъобразно след изтичане на тригодишния срок правото на собственост на предишния притежател на вещта да се прекрати в полза на владелеца, а не да се “погаси”.

10. В правната доктрина е спорен и въпросът относно качеството на лицето, което придобива движимата вещ от несобственик в рамките на тригодишния срок, в който собственикът може да иска връщането на вещта. Някои автори считат, че в посочения срок лицето е владелец на вещта и едва след изтичане на срока, лицето става собственик на вещта.20 Други застъпват тезата, че добросъвестният приобретател става собственик и въпреки че правото на собственост върху вещта е прекратено по отношение на предишния собственик на основание чл. 99 ЗС, съществува възможност то да му бъде възстановено в рамките на законоустановения срок.21 Трети са на мнение, че приобретателят става собственик, но по отношение на действителния собственик придобиването на собствеността върху движимата вещ е относително недействително, т.е. за всички останали лица приобретателят е собственик, а придобитото право не може да се противопостави единствено на предишния притежател на вещта. Посочва се също, че случаят е аналогичен на относителната недействителност, която е уредена в чл. 135, ал. 1 ЗЗД.22

Най-напред бих искала да отбележа, че законът изрично говори за възможност действителният собственик да иска вещта от “добросъвестния владелец”, което означава, че приобретателят си остава владелец в рамките на установения тригодишен срок. Разбира се, не става въпрос и не би следвало да се възприема този срок като някаква кратка придобивна давност, тъй като законът не установява изискване владелецът да осъществява фактическа власт върху вещта през посочения период.23 Не бихме могли да говорим и за прекратяване на правото на собственост на първоначалния притежател на вещта и последващо “възстановяване” на правото, тъй като веднъж прекратено в полза на друго лице, то не може да бъде възстановено на предишния собственик. Именно поради тази причина законовата норма на чл. 78, ал. 2 ЗС използва термина “добросъвестен владелец”, за да подчертае, че правото не е прекратено по отношение на действителния собственик. Интерес представлява и тезата във връзка с приравняване на нормата на чл. 78, ал. 2 ЗС на правилото на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД предвижда възможност за заинтересования кредитор да предяви иск за обявяване на определени действия на длъжника за недействителни спрямо него, ако длъжникът с тях съзнателно го уврежда. По съществото си този иск е конститутивен, а с него кредиторът упражнява специфично субективно преобразуващо право. Нормата предвижда, че при извършване на възмездни действия от длъжника, за да се упражни искът по чл. 135 ЗЗД, е необходимо и третото лице да е знаело за увреждането. За разлика от посочената разпоредба, правилото на чл. 78 ЗС не урежда възможност за предизвикване на промяна в чужда правна сфера, а поражда право за собственика да предяви иск за връщане на вещта от добросъвестния владелец. Освен това, към момента на придобиване на владението на вещта владелецът (третото лице) няма намерението да увреди истинския собственик. Тъкмо обратното - владелецът не знае, че придобива вещта от несобственик, което е и предпоставка за придобиване на правото след изтичане на законоустановения срок. Въз основа на изложеното съм склонна да приема, че в продължение на тригодишния срок приобретателят има качеството на владелец на вещта и едва след изтичането на срока, той става собственик.

11. Следва да се отбележи, че ал. 2, изр. второ на чл. 78 ЗС изключва възможността действителният собственик да иска връщането на вещта от добросъвестния владелец, когато тя е придобита от държавно или общинско предприятие. Така дори и открадната или изгубена вещта, тя не може да се ревандикира от предишния собственик, след като владелецът я е получил от държавно или общинско предприятие. Изречение второ на чл. 78, ал. 2 по своята същност представлява едно изключение от изключението на чл. 78, ал. 2, изр. първо ЗС. Поради това то ни връща към разпоредбата на чл. 78, ал. 1, т.е. добросъвестният владелец на движима вещ, който я е придобил на възмездно правно основание от несобственик, става автоматично собственик на откраднатата или изгубена вещ, която е прехвърлена от държавно или общинско предприятие. Отделен въпрос е, че това изключение от изключението е твърде остаряло за развиващото се българско законодателство.

12. Интересен е и въпросът относно характера на иска, уреден в чл. 78, ал. 2 ЗС. В теорията се използват думите “ревандикиране” и “виндициране”. Очевидно масово в правната теория този иск се възприема и определя като ревандикационен по смисъла на чл. 108 ЗС. Но следва да се зададе въпросът защо тогава разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС предвижда срок, в който може да се предяви искът, след като по правило вещните петиторни искове не се ограничават със срок. Освен това нормата определя ограничение и по отношение на придобиването на крадена или изгубена движима вещ от държавно или общинско предприятие във фактическа власт от владелеца - както бе посочено искът не може да се предяви.24 В този смисъл бихме могли да допуснем, че това е някакъв специфичен ревандикационен иск, който има конкретно приложение при осъществяване на фактическия състав на чл. 78, ал. 2 ЗС.

13. Друг съществен въпрос относно приложното поле на чл. 78 ЗС е дали този придобивен способ е относим за движими вещи - културни ценности. Със Закона за културното наследство (ДВ, бр. 19 от 2009 г.) бе въведен нов режим в притежаването и разпореждането с движими вещи - културни ценности. Член 113, ал. 1 ЗКН предвижда възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности да се извършват само ако са идентифицирани и регистрирани по реда на този закон, а възмездни прехвърлителни сделки с културни ценности - национално богатство, да се извършват след писмено уведомяване на министъра на културата. В последния случай държавата има право да ги придобие като първи купувач чрез министъра на културата при същите условия в седемдневен срок. Член 113, ал. 3 ЗКН изрично прогласява за нищожни сделките, извършени в нарушение на посочените изисквания. Въпреки това, е възможно притежателят на движима вещ - културна ценност, да я продаде на друго лице в противоречие с установените изисквания. В такъв случай по силата на чл. 113, ал. 3 ЗКН и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД сделката ще е нищожна поради противоречие със закона и приобретателят няма да придобие собствеността върху тази движима вещ. Но ако последният е получил фактическата власт върху нея, макар и да не е собственик, той може да продаде вещта на трето лице - хипотеза, при която третото лице придобива по възмезден начин владението върху движима вещ - културна ценност, от несобственик. И понеже такава хипотеза не е изрично изключена от правилото на чл. 78 ЗС, следва да приемем, че третото лице, ако е добросъвестно и не знае, че придобива от несобственик, придобива собствеността върху движимата вещ на основание чл. 78, ал. 1 ЗС.
Въз основа на направеното изложение е препоръчително за в бъдеще законодателната уредба да се осъвремени и да се формулира с по-голяма яснота институтът на придобиването на движима вещ чрез добросъвестно владение, за да се избегнат някои излишни разногласия както в правната теория, така и в правоприлагането.

Ст. ас. д-р Гергана БОЯНОВА
___________
1 Стоянов, В., Вещно право, 2004, стр. 207.
2 В тази връзка виж Ланджев, Б., Приложимост на първичните способи по Закона за собствеността относно първичното възникване на членство в акционерното дружество”, “Пазар и право”, 1999, кн. 11.
3 Решение № 650/2006, т.о. на ВКС.
4 Василев, Л. Българско вещно право. 1995, стр. 270; Венедиков, П. Ново вещно право, 1995, стр. 209.
5 Кожухаров, Ал. Облигационно право - общо учение за облигационното отношение, нова редакция и допълнения, П. Попов. С., 2002, с. 630.
6 Обратно Калайджиев, А. Облигационно право. 2002, стр. 549.
7 В изложението по-горе вече бе споменато, че нашето законодателство не урежда нотариалния акт като форма за действителност при сделки, с които се прехвърля право на собственост върху движими вещи.
8 Решение № 783/2006, IV г.о. на ВКС.
9 Марков, М. Семейно и наследствено право. 2009. стр. 54-55.
10 Станева, А. Коментар на новия семеен кодекс. 2009, стр. 78.
11 ППВС № 6/1974 г.
12 Боянов, Г. Вещно право. 2009, стр. 318.
13 Решение № 1703/1960, I г.о. на ВС.
14 Във връзка с обсебването виж Решение № 570/1983 I н. о. на ВС; Решение № 211/1988 на ВС; Решение № 327/1999 II н. о. на ВС; Решение № 330/2000 III н. о. на ВС; Решение № 419/2000 III н. о. на ВС.
15 Таджер, В., цит. съч., 1970, стр. 103.
16 Престъплението следва да е установено по съответния ред.
17 Стойчева, К. Българско вещно право. 2004, стр. 200; Петров, Вл. Собственост върху откраднати и загубени автомобили. “Съвременно право”, 1993, кн. 3, стр. 13.
18 Василев, Л., цит. съч., стр. 282; Стоянов, В., цит. съч., стр. 212.
19 Таджер, В. Вещно право на НРБ. 1970, стр. 105-106.
20 Боянов, Г. Вещно право, 2009, стр. 316; Петров, Вл., цит. съч., стр. 12.
21 Фети, Н. Придобиване право на собственост върху изгубени вещи. “Собственост и право”, 2002, кн. 9, стр. 18.
22 Ставру, Ст. Придобиване на движими вещи чрез установяване на добросъвестно и възмездно владение върху тях. “Собственост и право”, 2006, кн. 9, стр. 36.
23 Венедиков, П., цит. съч., стр. 208.
24 Стоянов, В., цит. съч., стр. 213.