Труд и право Контакти

Собственост и право


Промените в Закона за общинската собственост, произтичащи от Закона за публично-частното партньорство

През юли бе приет Закон за публично-частното партньорство (ЗПЧП) (обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2012 г., в сила от 01.01.2013 г.).
С преходните и заключителни разпоредби на закона бяха направени редица промени в други закони, като един от тях е и Законът за общинската собственост (ЗОС).

Независимо от това, че промените в ЗОС, свързани с ПЧП, както и самият ЗПЧП, ще влязат в сила от началото на следващата година, те (промените в ЗОС) са актуални и към настоящия момент, тъй като в оставащия период до края на настоящата година следва да се актуализират някои от наредбите на общинските съвети, приети на основание на съответните разпоредби от ЗОС. Съгласно § 19б от ПЗР на ЗОС общинските съвети привеждат съответните общински наредби в съответствие със Закона за публично-частното партньорство в срок до влизането му в сила.
Първата наредба е наредбата по чл. 8, ал. 2, с която се определят редът за придобиване на право на собственост и на ограничени вещни права, за предоставяне за управление, под наем и за разпореждане с имоти и вещи - общинска собственост, и правомощията на кмета на общината, на кметовете на райони, на кметовете на кметства и на кметските наместници при спазване на разпоредбите на този закон (ЗОС) и на специалните закони в тази област, като с направеното допълнение в текста изрично е отбелязано - освен когато е приложим Законът за публично-частното партньорство. В тази връзка е и допълнението в чл. 14, ал. 2, изречение първо от ЗОС - отдаването под наем на имоти по ал. 1 се извършва от кмета на общината след провеждане на публичен търг или публично оповестен конкурс, освен ако в закон е предвидено предоставянето под наем да се извършва без търг или конкурс или е определен друг ред.
В конкретния случай става въпрос за приложното поле на разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 2 ЗПЧП (една от формите на финансова подкрепа от страна на публичния партньор) - предоставяне на права върху имоти или части от имоти, които са различни от обекта, с който се извършва дейността от обществен интерес, за извършване на допълнителна стопанска дейност и/или за предоставяне на допълнителни услуги извън дейността от обществен интерес.
Съгласно чл. 11 ЗПЧП предоставянето на права по чл. 9, ал. 1, т. 2 се извършва чрез учредяване на ограничени вещни права върху имоти или отдаване под наем на имоти или части от имоти, които са различни от обекта, с който се извършва дейността от обществен интерес, и са собственост на общината. В тези случаи учредяването на ограничени вещни права върху имоти и отдаването под наем на имоти или части от имоти се извършват при условията и по реда на ЗПЧП, като не се прилагат редът и ограниченията относно сроковете, определени в Закона за общинската собственост. ;Правата се предоставят за срок най-късно до прекратяване на договора за ПЧП. Частният партньор няма право да извършва прехвърлителни сделки в полза на трети лица с учредените права и с построеното. С договора за ПЧП се определят правата и ограниченията на частния партньор за пренаемане, отдаване под наем и ползване съвместно с трети лица на имотите, върху които са му предоставени права. Въведена е забрана такива права да се предоставят върху обекти и имоти, които са публична общинска собственост.
С допълнението в чл. 9, ал. 4, изречение второ от ЗОС, съгласно която застрахователните вноски за имотите и вещите, предоставени под наем, за ползване или на концесия, са за сметка на наемателите, ползвателите или концесионерите, е предвидено, че в случаите на публично-частно партньорство застрахователните вноски за сметка на определения в договора партньор.
Направени са допълнения и в разпоредбите на ал. 9 на чл. 8 ЗОС относно съдържанието на годишната програма за управление и разпореждане с имотите - общинска собственост. Допълнено е, че програмата е в съответствие с раздела за общински публично-частни партньорства от програмата за реализация на общинския план за развитие и следва да съдържа и описание на имотите, които общината има намерение да предложи за предоставяне за публично-частно партньорство.
С допълнението на чл. 8, ал. 11 и новата ал. 12 ЗОС са конкретизирани контролните правомощия на областния управител във връзка с ПЧП - актовете на общинския съвет и на кмета за придобиване, управление и разпореждане с имоти и вещи - общинска собственост, подлежат на контрол и могат да бъдат оспорвани по реда на чл. 45 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, освен в случаите по Закона за публично-частното партньорство - областният управител има право да оспорва решенията на общинските съвети, приети в процедура за определяне на частен партньор или на концесионер, при условията и по реда на Закона за обществените поръчки, съответно на Закона за концесиите.
От промените, направени в глава шеста от ЗОС, се налага да бъдат направени и съществени промени в досегашните наредби по чл. 51, ал. 5 ЗОС, които да бъдат съобразени с разпоредбите на новите чл. 51а и 51б ЗОС.
Съгласно разпоредбите на чл. 51а ЗОС общината и търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала може да учредяват или да участват в търговски дружества, чийто капитал не е изцяло тяхна собственост, само когато останалите съдружници/акционери са определени по реда на чл. 33-39 от Закона за публично-частното партньорство. За устава/дружествения договор на тези търговски дружества се прилага чл. 52, ал. 2 ЗПЧП.
Общината и търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала могат да участват в граждански дружества или да сключват договори за съвместна дейност само с лица, определени по реда на чл. 33-39 от Закона за публично-частното партньорство.
Съгласно чл. 51а, ал. 3 ЗОС разпоредбите на ал. 1 и 2 от същия не се прилагат:
1. когато съдружници/акционери са държавата, друга община или публичноправна организация;
2. когато съдружниците/акционерите са определени след процедура за приватизация, за предоставяне на концесия или друга процедура, определена със закон;
3. за публичните акционерни дружества;
4. за дружествата, учредени в изпълнение на международен договор или междуправителствено споразумение.

Съгласно чл. 51б ЗОС общината може да внася свободни имоти и вещи или вещни права върху имоти - частна общинска собственост, като непарична вноска в капитала на търговски дружества при условия и по ред, определени в наредбата по чл. 51а, ал. 4 ЗОС, след решение на общинския съвет, прието с мнозинство от две трети от общия брой на общинските съветници. Когато общината не е едноличен собственик на капитала на търговското дружество и другият съдружник/акционер не е държавата, друга община или публичноправна организация, непарична вноска в капитала се извършва само когато останалите съдружници/акционери са определени по чл. 51а, ал. 1 ЗОС.
Търговските дружества с общинско участие в капитала могат да отдават под наем имоти или части от тях, внесени от общината като непарична вноска в капитала им, или да ограничават вещни права върху такива имоти чрез публичен търг или публично оповестен конкурс по ред, определен в наредбата по чл. 51а, ал. 4. Срокът на договорите за наем и за правото на ползване за тези имоти не може да бъде по-дълъг от 10 години. Този ред и срок не се прилагат в случаите на Закона за концесиите и Закона за публично-частното партньорство.
Наред с визираните по-горе разпоредби, следва да се има предвид и разпоредбата на новия § 19а от ПЗР на ЗОС, съгласно която разпоредбите на чл. 52, ал. 2 ЗПЧП се прилагат и за търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала, учредени до 31.12.2012 г., освен в случаите по чл. 51а, ал. 3 ЗОС. Съгласно разпоредбите на чл. 52, ал. 2 ЗПЧП публичният съдружник, независимо от дела му в капитала на публично-частното дружество, има блокираща квота при вземането на решения за:
1. изменение на устава или на дружествения договор;
2. увеличаване и намаляване на капитала;
3. сключване на сделките по чл. 236, ал. 2 от Търговския закон;
4. извършване на разпоредителни сделки с имущество - предмет на непарична вноска на публичния съдружник;
5. преобразуване и прекратяване на дружеството.

Важно е също така да се имат предвид и разпоредбите на новия чл. 54 ЗОС, съгласно които дейностите по чл. 53 ЗОС, които не се осъществяват от общински предприятия по чл. 52 ЗОС, се възлагат, съответно предоставят, по реда на Закона за обществените поръчки, Закона за концесиите или Закона за публично-частното партньорство.

Стефан ТОДОРОВ, юрист

Преценка за недействителност на сделката при отказ за вписване

(в контекста на въпроса за вписването на сделките с паркоместа и Определение № 255 от 20.06.2012 г. по гражд. д. № 175/2012 г, II г.о. на ВКС)

Ключовата теза в мотивите на Определение № 255 от 20.06.2012 г. по гражданско дело № 175/2012 г, II г.о. на ВКС е свързана с обхвата на преценката, която съдията по вписванията може да извършва при постановяване на отказ за вписване. С посоченото е отменен постановеният от съдията по вписване отказ, тъй като той “е обоснован единствено от съображения за нищожност на обективираната в нотариалния акт прехвърлителна сделка, какъвто контрол съдията по вписванията не е компетентен да осъществи, тъй като контролът за действителността на договорите се осъществява само по съдебен ред”.
Съображенията за нищожност, изразени при извършването на отказа за вписване в разглеждания случай, са свързани с едни от най-оспорваните напоследък сделки - сделките за прехвърляне на собственост върху паркоместа. Тъй като паркоместата не са обособени като самостоятелни имоти и не притежават самостоятелни кадастрални номера, произнеслите се по случая състави на СГС и САС приемат, че извършените с тях сделки са нищожни поради изначално невъзможен предмет1 (чл. 26, ал. 2 ЗЗД) и поради това не следва да бъдат вписани. По-различно е обаче становището на ВКС:
“Съдията по вписванията може да осъществява контрол върху подлежащия на вписване акт само в рамките, установени в Правилника за вписванията (ПВ), който нормативен акт очертава пределите на неговите правомощия. По смисъла на чл. 32а от Правилника за вписванията съдията по вписванията следва да извърши проверка, дали е представен подлежащ на вписване акт по смисъла на чл. 4 и дали този акт отговаря на изискванията на чл.6 от правилника (дали е съставен в предвидената от закона и Правилника за вписванията форма и има необходимото съдържание). Проверката, дали съдържащите се в обективирания с нотариалния акт договор волеизявления на сключилите договора лица съответстват на изискванията на закона, а оттам и налице ли е порок на договора, който да обуслови неговата недействителност по смисъла на чл. 26 и 27 ЗЗД, не се извършва по реда на чл. 32а от Правилника за вписванията. Съдията по вписванията може да откаже вписването на акта само ако същият не подлежи на вписване съгласно изискванията на чл. 3, 4 и 5 от правилника или няма предвиденото в чл. 6 съдържание, но не е компетентен да осъществи контрол върху действителността на вписвания акт и не може да откаже вписване по причина, че счита договора, обективиран в представения за вписване нотариален акт, за нищожен.”
Крайният извод на ВКС е, че съдията по вписванията не разполага с правомощието да извършва преценка за действителността на обективираната в нотариалния акт сделка и не може да откаже вписване на нотариален акт, обективиращ договор, ако същият отговаря на изискванията на закона и подлежи на вписване, независимо че е нищожен по съображения, които са свързани със съдържанието на акта.
Цитираното Определение № 255 от 20.06.2012 г. по гражд. д. № 175/2012 г., II г.о. на ВКС е логично продължение на Определение № 393 от 12.10.2010 г. по ч. гражд. д. № 349/2010 г., II г.о., ГК на ВКС 2. Съгласно последното, незаконосъобразен е отказът на съдията по вписванията, обоснован с аргумента, че договорът, чието вписване се иска, има изначално невъзможен предмет, тъй като това, което се прехвърля (в конкретния случай - фундамент), не представлява самостоятелна недвижима вещ, а е част от такава вещ, което прави невъзможно прехвърлянето й. Определение № 255 от 20.06.2012 г. по гражд. д. № 175/2012 г, II г.о. на ВКС още веднъж потвърждава тези изводи, като посочва, че: “в производството по вписване съдията по вписванията извършва единствено проверка дали актът, чието вписване се иска, е от категорията актове, изрично предвидени в Правилника за вписванията, като подлежащи на вписване и дали същият е редовен от външна страна, т. е. дали са спазени законовите изисквания за формата на акта и изчерпателно посочените в чл.6 от Правилника за вписванията изисквания относно съдържанието на акта. Всяка друга проверка би била в противоречие с чл.17 и 6 от Правилника за вписванията и израз на недопустимо превишаване на правомощия.”
В същия смисъл може да бъде посочено и Определение № 435 от 30.07.2009 г. по ч. гражд. д. № 269/2009 г., I г.о., ГК на ВКС, според което съдията по вписванията не може да извърши проверка нито за действителността на акта, чието вписване се иска, нито за наличността на материалноправните основания за неговото съществуване. Подобна проверка според определението не може да бъде извършвана в едностранното охранително производство, още по-малко - служебно по инициатива на съдията по вписванията. Евентуалният спор според ВКС следва да бъде разрешен в един исков процес с участието на двете спорещи страни.
Основният въпрос3, който се поставя в посочените определения на ВКС, е този, касаещ правомощията на съдията по вписванията и обхвата на неговата преценка при постановяване на евентуален отказ да впише предоставен му за вписване акт. Дали съдията по вписванията проверява единствено предоставения му за вписване акт от външна страна - с оглед законовите изисквания за форма и изискванията за съдържание съгласно Правилника за вписванията и в Закона за кадастъра и имотния регистър, или трябва да се запознава и със съдържанието на сделката по същество и въз основа на преценката за нейната действителност може да отказва вписване?
За да се отговори на въпроса относно компетентността на съдията по вписванията и основанията, на които той може да откаже вписване на заявения пред него акт, първо трябва да се изясни характерът на производството по вписване и съществуващата законова уредба на това производство.
Вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон, се посочват от закона като вид нотариални производства (чл. 569, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)4. След като производството по вписване е вид нотариално производство (удостоверяване, действие), по отношение на него при липса на други специални разпоредби приложение следва да намират общите правила на нотариалните производства - чл. 569-577 ГПК. Част от тези общи за нотариалните производства правила всъщност касаят специално вписванията, отбелязванията и заличаванията, като например: чл. 570. ал. 1, изр. 2 и 3 ГПК (определящи териториалната компетентност при извършване на вписванията и необходимостта от представяна на акта в два или повече еднообразни екземпляра) и чл. 571, in fine ГПК (изискването за писмена форма на молбата, въз основа на която започва производството по вписване).
Сред общите правила на нотариалните производства съществува и разпоредба, която се отнася до правомощията на органа, съдействащ при упражняването на правата на страните - чл. 574 ГПК. Съгласно посочената разпоредба не могат да се извършват нотариални действия относно противоречащи на закона или на добрите нрави сделки, документи или други действия. Извършеното в неизпълнение на чл. 574 ГПК нотариално действие е нищожно (чл. 576 ГПК) и подлежи на отмяна въз основа на иск по чл. 604 ГПК, предявен пред съответния окръжен съд (чл. 104, т. 5 ГПК). Приложимостта на чл. 574 ГПК в производството по вписване ще бъде обсъдено по-долу в контекста на специалните правила, отнасящи се до вписването и съдържащи се в Правилника за вписванията и ЗКИР.
На следващо място като вид нотариално производство вписването е и вид охранително производство. Чрез извършването на вписване, отбелязване или заличаване съдията по вписване съдейства на молителя при упражняване на негово гражданско право. Производството е едностранно и безспорно и не предоставя защита на накърнено гражданско право5. Тъй като нотариалните производства са уредени в част шеста, озаглавена “Охранителни производства”, спрямо тях приложение намират общите правила на охранителните производства (чл. 530-541 ГПК). Сред тези правила отново може да бъде открито такова, отнасящо се до правомощията на съдействащия орган - чл. 533 ГПК, озаглавен “Служебна проверка”. Съгласно посочената разпоредба съдът е длъжен служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт. Той може по своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид факти, непосочени от молителя. “Условията за издаване на искания акт” в производството по вписване, отбелязване и заличаване са посочени в специалните нормативни актове, които ще бъдат разгледани по-долу: Правилника за вписванията (ПВ) и Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР).
И не на последно място производството по вписване е вид съдопроизводство. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК, включена в общите разпоредби за охранителните производства, при осъществяването на последните съответно приложение намират освен общите правила на ГПК (чл. 1-102 ГПК) и правилата на исковото производство (чл. 103-388 ГПК), с изключение на чл. 207-266 ГПК (правила относно обезпечаването на доказателства; отклоненията в исковия процес; решаването на делата; отсрочено, разсрочено и предварително изпълнение; поправяне на решения, определяне на срок при бавност; част от правилата за въззивното обжалване) и чл. 303-388 ГПК (правилата относно отмяната на влезли в сила решения и правилата на особените искови производства). Сред разпоредбите, чието действие е изключено при охранителните производства, не попада тази на чл. 17 ГПК, озаглавена “Компетентност по обуславящи въпроси”, която разпоредба също се отнася до компетентността на решаващия съдебен орган. Според първата й алинея съдът взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса, дали е извършено престъпление. Сред тези въпроси е и въпросът за действителността на правната сделка. Намира ли обаче приложение посочената разпоредба в производството по вписване и какво е съотношението й с вече цитираните чл. 533 и 574 ГПК?
За да се отговори на този въпрос, следва да бъдат разгледани и особените правила, уреждащи производството по вписване:
Особените правила на Правилника за вписванията.Съгласно чл. 32а, ал. 1 ПВ (най-често цитираната от ВКС разпоредба във връзка с определянето на правомощията на съдията по вписванията) съдията по вписванията се произнася с отказ, в случай че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване. В съдебната практика не създава противоречия второто основание за постановяване на отказ за вписване - когато актът не подлежи на вписване (проверката се извършва въз основа на изричното изброяване на подлежащите на вписване актове съгласно чл. 112 ЗС и чл. 4 ПВ). Не е така обаче при първото основание - когато актът “не отговаря за изискванията на закона”. Посочената разпоредба се тълкува от ВКС в смисъл, че отказ за вписване се постановява, когато АКТЪТ (а не сделката) не отговаря от външна страна на изискванията, поставени от ПВ, включително на изискванията по чл. 6-8 ПВ.
Това разрешение се критикува от съдиите по вписванията с аргументи относно юридическия ранг на ПВ и обхвата на предоставената от закона делегация при издаването на ПВ. Правилникът за вписванията е приет от МС въз основа на разпоредбата на чл. 116 ЗС, съгласно която “Подробностите относно начина на вписването и относно таксите, които се събират при вписването, се уреждат в Правилника за вписването, одобрен от Министерския съвет”. Дали обаче разпоредбите, определящи правомощията на съдията по вписванията и основанията, на които той може да постанови отказ за вписване, се включват в съдържанието на израза “начин на вписването”, тъй като те безспорно не касаят таксите, които се събират при вписването? Не излиза ли ПВ извън пределите на дадената му от закона делегация, като посочва (ограничава) основанията, на които съдията по вписванията може да откаже вписването на заявен пред него акт? И ако е така, може ли позоваването на чл. 32а ПВ да служи като валидна аргументация за защитата на тезата на ВКС, изразена в цитираните по-горе определения?
Още повече - ПВ няма ранг на закон, макар в самия чл. 32а, ал. 1 ПВ да се визира необходимостта от спазване на “изискванията на закона”, а като такива изисквания ВКС разбира и прилага изискванията на ПВ6. Като подзаконов акт, издаден от МС, ПВ не би могъл да дерогира общите правила на ГПК, важащи за охранителните и нотариалните производства, които следва да намират приложение и в производството по вписването. Евентуално противоречие между ПВ и ГПК, би следвало да се разрешава в полза на по-високия по юридически ранг нормативен акт - ГПК.
Особените правила на Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). Съгласно чл. 82, ал. 1 ЗКИР съдията по вписванията разпорежда да се извърши вписване, след като провери дали са спазени изискванията на закона, както и предвидената от закон форма на акта, с който се признава, учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещното право. Когато предвидените в закона изисквания не са налице, съдията по вписванията отказва вписване (чл. 83 ЗКИР). Подобно на ПВ, ЗКИР използва термина “изискванията на закона”. Но ако в ПВ е посочено, че изискванията се отнасят до акта (преценка от външна страна), то в ЗКИР липсва уточнение към кого или към какво се отнасят изискванията на закона. Отговорът на този въпрос би могъл да бъде даден въз основа на систематичното тълкуване на мястото на чл. 82 ЗКИР и историческото тълкуване на чл. 82 ЗКИР (и по-специално отмяната на ал. 2 на въпросната разпоредба). Член 82 ЗКИР се намира непосредствено след поредица от законови правила, които поставят изисквания към заявения акт и подадената с него молба за вписване - чл. 76-79 ЗКИР. Би могло да се приеме, че той препраща именно към тези “изисквания на закона”. В този смисъл е и членуваната форма на думата “закон”, използвана при уточняването на изискванията, за които трябва да следи съдията по вписванията. Прави впечатление разликата между изразите “изискванията на закона” (предмет на първата проверка по чл. 82, ал. 1 ЗКИР) и “предвидената от закон форма на акта” (предмет на втората проверка по чл. 82, ал. 1 ЗКИР). Съдията по вписванията следи и за двата вида изисквания - към външната страна на акта и към формата за действителност на сделката, но изискванията към външната страна на акта са изисквания на “закона” в смисъл на “този закон” - ЗКИР, докато изискванията, свързани с формата на акта, са изисквания на закон, т. е. може да са предвидени във всеки друг закон. Нечленуваната форма “закон” е използвана и в отменената ал. 2 на чл. 82 ЗКИР: “Съдията по вписванията не е длъжен да проверява дали са спазени други изисквания на закон освен тези по ал. 1”. Причината за тази разлика в членуването на думата “закон” е обстоятелството, че отново законодателят е имал предвид спазването на изисквания, предвидени в други закони, различни от ЗКИР.
Отмяната (ДВ, бр. 36 от 2004 г.) на втората алинея на чл. 82 ЗКИР свидетелства за промяна във волята на законодателя. Ако при наличието на изричния ограничителен текст на чл. 82, ал. 2 ЗКИР е било безспорно, че освен посочените изисквания относно външната страна на предявения за вписване акт и изискванията относно предвидената от закона форма за действителност на сделката, съдията по вписванията не следва да съобразява никакви други изисквания към акта и сделката, то след нейната отмяна този извод не е толкова безспорен. Тъй като производството по вписване е вид нотариално, охранително, производство по отношение на него следва да намират приложение и общите правила на посочените съдопроизводства, включително и съдържащите се в тях изисквания, едно от които е да не се извършват нотариални действие относно противоречащи на закона или на добрите нрави сделки (чл. 574 ГПК). Именно тези изисквания е имал предвид текстът на отменената ал. 2 на чл. 82 ЗКИР.
Следва да се има предвид и препращащата разпоредба на чл. 87 ЗКИР, според която “Доколкото друго не е предвидено в този закон, се прилагат съответно разпоредбите на глава четиридесет и девета “Общи правила” от Гражданския процесуален кодекс”. И тъй като “другото”, което беше уредено в ал. 2 на чл. 82 ЗКИР, вече е отменено, то относно правомощията на съдията по вписванията съответно приложение следва да намират и разпоредбите на глава четиридесет и девета “Общи правила” от ГПК. Въпреки че чл. 87 ЗКИР препраща единствено към общите правила за охранителните производства - в несъответствие с обявяването на вписванията, отбелязванията и заличаванията от ГПК за вид нотариални производства, според мен съответно приложение следва да намират и общите правила на нотариалните производства, част от които е и производството за вписване. В тези общи за нотариалните производства правила, както беше посочено и по-горе, се съдържат изрични правила и за производството по вписване (чл. 570. ал. 1, изр. 2 и 3 и чл. 571, in fine ГПК). Няма причина липсата на изрично препращане към общите правила на нотариалните производства в чл. 87 ЗКИР да се разглежда като изключване на тяхното приложение спрямо производството по вписване. Правилата на чл. 76-86 ЗКИР са специални и уреждат особеностите на производството по вписване като вид нотариално производство съгласно чл. 569, т. 5 ГПК. Дотолкова, доколкото не са изключени от специалните разпоредби на ЗКИР, общите правила за нотариалните производства следва да намират приложение и спрямо производството по вписване.
Изхождайки от направените по-горе разсъждения, и най-вече отмяната на ограничителната разпоредба на чл. 87, ал. 2 ЗКИР, смятам, че би могло да се мисли за приложение в производството по вписване на общата за нотариалните производства разпоредба на чл. 574 ГПК. Дали обаче в ЗКИР съществува специална правна разпоредба, която да изключва приложението на чл. 574 ГПК. Като такава може да бъде посочена разпоредбата на чл. 83 ЗКИР, според която съдията по вписванията отказва вписване, когато предвидените в закона изисквания не са налице. Отново, както и в първата алинея на чл. 82 ЗКИР, е използвана членуваната форма “закона”, което въз основа на дадената по-горе аргументация би могло да се тълкува като изискванията “на този закон” - ЗКИР. Този извод обаче като че ли се разколебава предвид отмяната през 2004 г. на втората алинея на чл. 87 ЗКИР, която е изключвала всякакъв спор, като е постановявала, че съдията по вписванията не проверява спазването на “други изисквания на закон”, освен тези по ал. 1 на чл. 82 ЗКИР.
Прилагането на чл. 574 ГПК в производството по вписване би могло да се подкрепи и от обстоятелството, че той е предвиден с оглед осигуряването на законосъобразността на гражданския оборот. Именно поради важните функции, които изпълнява, прилагането му в нотариалните производства е служебно задължение на решаващия орган, чието неизпълнение води до нищожност на нотариалното действие (вписването). Като особена разпоредба за нотариалните производства чл. 574 ГПК ще изключва приложението на чл. 533 ГПК от общите правила за охранителните производства и чл. 17 ГПК от общите правила на ГПК.
Съдията по вписванията, както и всеки друг орган, извършващ нотариални действия в изпълнение на изискванията по чл. 574 ГПК, би трябвало да осъществява проверка на това дали заявената за вписване сделка не противоречи на императивни правила на закона или на добрите нрави.
Въпреки че това становище е дискусионно предвид редакцията на чл. 83 ЗКИР (членуваната форма “закона”) и на чл. 87 ЗКИР (липсата на препращане към общите правила на нотариалните производства, сред които е и разпоредбата на чл. 574 ГПК), евентуалното прилагане на чл. 574 ГПК в производството по вписванията би поставило няколко допълнителни въпроса. Най-важният от тях е какво означава сделката да противоречи на закона или на добрите нрави по смисъла на чл. 574 ГПК? Означава ли това, че съдията по вписванията следва да откаже вписването на всяка нищожна или унищожаема сделка, тъй като тя противоречи на закона? При положителен отговор на така поставения въпрос би следвало да бъде законосъобразен и отказът на съдията по вписванията за вписване на прехвърлителна сделка с паркомясто, която е нищожна поради началната липса на предмет.
Струва ми се обаче, че отговорът на така поставения въпрос следва да бъде отрицателен. Самият текст на закона ограничава проверката единствено до наличието на противоречие със закона и с добрите нрави, като по този начин визира единствено сделките, които са нищожни на основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД. В приложното поле на проверката по чл. 574 ГПК не следва да се включват сделките, които заобикалят закона7, тъй като те изискват проучване на общия резултат от няколко свързани помежду си сделки, действия и/или волеизявления, което не може да бъде направено от съдията по вписванията в производството по вписването на конкретния заявен пред него акт. Що се касае до “договорите върху неоткрити наследства”, те следва да се причислят към договорите, които “противоречат на закона8”, и в случаите когато от съдържанието на акта, чието вписване се иска, може да бъде направен изводът99, че става въпрос за договор върху неоткрито наследство10, това би следвало да бъде основание за отказ за вписване на основание чл. 574 ГПК. Само нищожността по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД на заявените за вписване сделки следва да бъде включена в проверката, осъществявана от съдията по вписванията. Предвид особеностите на производството по вписване - неговия охранителен характер и целената от закона бързина (чл. 82, ал. 3 ЗКИР), противоречието на закона или на добрите нрави следва да бъде видимо при формалната проверка (при прочита) на съдържанието на сделката от съдията по вписванията.
Противоречието на закона не следва да се разбира в неговия широк смисъл, при който то “може да погълне почти всички останали основания11” за нищожност и унищожаемост на сделките, а като противоречие на конкретна, действаща към момента на извършване на сделката, правна норма12, която: 1) забранява нейното сключване - например чл. 7 ЗДС, забраняващ извършването на сделки с публична държавна собственост; чл. 200, ал. 1 ЗУТ, забраняващ сделки с реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, урегулирани за ниско жилищно застрояване; чл. 72 ЗН, забраняващ при делба на земеделски земи те да бъдат раздробявани под определените от закона минимални размери; или 2) обявява конкретната сделка за нищожна13 - например чл. 152 ЗЗД, обявява за недействително всяко съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона; чл. 226, ал. 1 и 2 ЗЗД14, обявяващи за недействителни обещанието за дарение и дарението на бъдещо имущество. Във втория случай обявяването на сделката за недействителна е начин, чрез който законодателят забранява извършването на съответните правни волеизявления и действия. Ефектът на забрана следва от обстоятелството, че нищожността е най-тежката гражданскоправна санкция и отнема правните последици на съответната сделка.
Проверката по чл. 574 ГПК не следва да се отнася до нищожността на заявената за вписване сделка въз основа на основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Началната невъзможност на предмета на сделката, липсата на съгласие, липсата на основание и наличието на симулация не могат да се проверяват в производството по вписванията. Макар и да са нищожни, тези сделки не противоречат на закона по смисъла на чл. 574 ГПК15.
Само едно от основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД - неспазване на предвидената от закона форма за действителност, е включено изрично като част от проверката, осъществявана в производството по вписване, от специалната разпоредба на чл. 82, ал. 1 ЗЗД. Това също може да бъде използвано като аргумент срещу включването на нищожността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД в обхвата на преценката, осъществявана от съдията по вписванията. Проверката по чл. 574 ГПК не включва и преценка за унищожаемостта на сделката.
Тъй като е недопустим частичен отказ за вписване, противоречието на закона и добрите нрави трябва да обхваща цялото съдържание на сделката, за да бъде основание за отказ за вписване. Тъй като в производството по вписване не могат да бъдат отчетени обстоятелства като относителна симулация (каква е действителната воля на страните и дали е спазена предвидената от закона форма за действителност на прикритата сделка), частична недействителност (например на уговорена прекомерно голяма неустойка - чл. 92, ал. 2 ЗЗД, или на клауза за обратно изкупуване по договор за продажба - чл. 209 ЗЗД), конверсия16 (налице ли е воля на страните да бъдат обвързани от правните последици на различна от сключената между тях правна сделка), те не могат да бъдат основание за отказ за вписване. За тях приложение намират изводите на ВКС, направени в Определение № 435 от 30.07.2009 г. по ч. гр. д. № 269/2009 г., I г. о., ГК, според което евентуалният спор следва да бъде разрешен в един исков процес с участието на двете спорещи страни. Съдията по вписванията не следва да извършва преценка и в случаите когато е предвиден специален ред за установяване на изискванията на закона и той е осъществен - например вписване на делба при наличието на налично удостоверяване от общинската (районната) администрация за спазването на изискванията по чл. 202 ЗУТ.
Дали ще се обоснове прилагането на чл. 574 ГПК в производството по вписване е въпрос, чийто отговор до голяма степен определя мястото и функциите на съдията по вписванията в действащото съдопроизводство. Отговорът на въпроса, дали съдията по вписванията прилага чл. 574 ГПК и доколко може да преценява съдържанието на заявения пред него за вписване акт, е отговор на въпроса, дали съдията по вписванията е единствено регистратор17 на заявените пред него актове или е натоварен от закона и с правоохранителни функции, които не съвпадат с тези на нотариуса18 и на съда, но съществуват и са изрично определени по своя обем и граници от разпоредбата на чл. 574 ГПК? Следва ли да отнемем на съдията по вписванията възможността да откаже вписването на правна сделка, която видно от съдържанието й противоречи на закона19 или на добрите нрави? Още повече - тази преценка на съдията по вписванията би подлежала на съдебен контрол по същество.
Разбира се, за разлика от нотариуса, който изповядва сделката, при съдията по вписванията се представя за вписване вече извършена сделка. Въпросът за нейното противоречие на закона и на добрите нрави не се поставя преди и с оглед сключването (изповядването) на сделката, както е при нотариуса, а е последващ, тъй като сделката вече е сключена, и след като се отнася до недвижим имот, тя трябва да бъде публично обявена (разгласена). Отказът за вписването на една такава противоречаща на закона или на добрите нрави сделка все пак съдържа известен превантивен ефект, тъй като липсата на вписване не позволява извършването на последващо разпореждане от страна на приобретателя (чл. 585, ал. 4 ГПК и чл. 80 ЗКИР). Съгласно чл. 584, ал. 4 ГПК, когато актът за собственост на праводателя не е вписан, нотариалният акт не се издава, докато този акт не бъде вписан. Лишаването на сделката от публичност я прави и непротивопоставима на трети добросъвестни лица до разрешаването на въпроса за нейната законосъобразност и/или съответствие с добрите нрави.
Във всички случаи съдията по вписванията не може да прави проверка относно собствеността на праводателя и относно настъпването на желания от страните вещно­прехвърлителен ефект20. Тази проверка вече е направена от изповядалия сделката нотариус21 или от одобрилия акта съд22. Извършването на втора23 такава проверка не е предвидено нито в ЗКИР, нито се включва в обхвата на чл. 574 ГПК. По-различно обаче е положението, когато “втората” проверка се отнася до законосъобразнността и съответствието на вписваната сделка с добрите нрави - може би високата ценност на принципа за спазване на закона и добрите нрави (основен правен принцип във всяка правова държава) изисква извършване на тази проверка не само от нотариуса, но и от съдията по вписванията в качеството му на съдебен орган.

Стоян СТАВРУ, д-р по гражданско и семейно право
_____________
1 За недействителността на сделките с паркоместа вж. например Решение № 53 от 8.05.2009 г. на ВКС по гражд. д. № 5871/2007 г., I г. о., ГК.
2 За противоречието на Определение от 05.10.2011 г. по ч. гражд. д. 9738/2011 г., ГК на СГС, отменено от ВКС с № 255 от 20.06.2012 г. по гражд. д. № 175/2012 г, II г.о., с Определение № 393 от 12.10.2010 г. по ч. гражд. д. № 349/2010 г., II г. о., ГК на ВКС вж. Ставру, Ст. “Отказът на съдията по вписванията в практиката на Върховния касационен съд (2008-2011)”. С., 2012, с. 125.
3 В страни от изложението на публикацията остават конкретните аргументи, че в случая със сделките с паркоместа - всъщност липсва сделка с недвижим имот, тъй като паркомястото не е вещ, не е и недвижим имот, а следователно и сделките с него не са сделки с недвижим имот. От там - тези сделки “не подлежат на вписване” и отказът за вписването им е законосъобразен. Подобен аргумент се използва и при сделките, с които се учредява несъществуващо вещно право. В този случай отново сме изправени пред акт, който не подлежи на вписване, тъй като със сделката не се учредяват вещни права - вещни са само правата, изрично уредени от закона (принцип numerus clausus). За случай, при който е отказано вписване, тъй като с представения за вписване акт се учредява вещно право върху чужда вещ, което не е предвидено и уредено в действащото законодателство - право на обитаване върху терасовидна стая, вж. Николова Сн., “Кратък преглед на практиката на ВКС по чл. 473 ГПК (отм.)” - “Нотариален бюлетин”, 2009, № 2, с. 30. Определенията на ВКС обаче приемат, че въпросът: дали обектът на правата е самостоятелен недвижим имот или учреденото право е вещно по своя характер, следва да се разрешава единствено в спорно съдебно производство с участие на двете страни. По този начин той се отнема от правомощията на съдията по вписванията.
4 В този смисъл е и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ЗСВ: Съдията по вписванията разпорежда или отказва вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър и се произнася за издаването на справки и удостоверения и извършва нотариални и други действия, предвидени със закон.
5 Вж. Сталев, Ж. А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. “Българско гражданско процесуално право”. С., 2012, с. 1242.
6 По този начин се достига до едновременно разширително - по отношение на термина “закон”, и стеснително - по отношение на термина “изисквания”, тълкуване на чл. 32а ПВ.
7 Към тези сделки, освен противоречащите на закона и накърняващите добрите нрави, се включват и сделките, които заобикалят закона, както и сделките с неоткрити наследства. За третирането на първите като разновидност на сделките, противоречащи на закона вж. Герджиков, О. “Въпроси на противоречието със закона като основание за нищожност. - В: Актуални граждански проблеми”. С., 1983, с. 196. За разграничаването им вж. Кацарски, Ал.За заобикалянето на закона като основание за нищожност на сделките”. - “Съвременно право”, 1992, № 1, с. 76.
8 Вж. Кацарски, Ал. “Основанието за нищожност на сделки върху неоткрити наследства”. - “Съвременно право”, 1999, № 6, с. 54: “Независимо от възможните нравствени съображения на законодателя, противоречието е със закона, а не с морала, защото именно правна, а не нравствена норма не допуска сделка със съответното съдържание”. За тезата, че тези сделки едновременно противоречат на морала и на закона вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 2001, с. 496, Павлова, М. “Гражданско право - обща част”. С., 2002, с. 534, както и Тасев, С., М. Марков. “Гражданско право. Обща част” - помагала. С., 2008, с. 214. За тезата, че договорите върху неоткрито наследство представляват частен случай на нищожност поради накърняване на добрите нрави, вж. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. С. 2000, с. 298, както и Стефанов, Г.Гражданско право. Обща част. Юридически лица. Сделки. Представителство. Погасителна давност”. С., 1995, с. 131.
9 Например, когато става въпрос за договор за приемане на завет на вещно право върху недвижим имот, представляващо част от неоткрито наследство.
10 За отказ за вписване на договор за наследство, удостоверен от германски нотариус, и аргументите за това, вж. Матеева, Е. “Германското наследствено право като приложимо право към наследяването на вещни права върху недвижими имоти в Република България”. С., 2012, с. 280-281. Две са съображенията, изтъквани от българските съдии по вписванията: първо, такива договори не попадат в кръга от изчерпателно предвидените актове, които подлежат на вписване, и, второ, наследствените договори противоречат на императивната забрана на чл. 26, ал. 1, in fine ЗЗД за сключване на договори върху неоткрито наследство.
11 Вж. Павлова, М. “Гражданско право - обща част”. С., 2002, с. 528.
12 За разграничаването на сделките, които “противоречат на закона”, от тези, които са “несъобразени с изискванията на правната норма”, вж. Василев, Л. “Гражданско право. Обща част”. С. 2000, с. 298-299: “Понятието противоречие със закона трябва да се схване по-тясно от понятието несъобразеност със закона като общ белег на недействителните сделки. ... не всяко несъответствие на сделката с предписанията на правна норма ще бъде противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД като едно от основанията за нищожност”. Вж. също Стефанов, Г.Гражданско право. Обща част. Юридически лица. Сделки. Представителство. Погасителна давност”. С., 1995, с. 129, според който: “Противоречието на закона не обхваща останалите основания за недействителност на сделките, при които също има противоречие (несъобразеност) със закона”. Вж. също Таджер, В.Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II”. С., 2001, с. 483: “Всяка недействителна сделка е правонарушение, но не всяка от тях противоречи на закона” -“противоречието със закона не обхваща като основание останалите основания за Н (недействителност - бел. моя), които са уредени в закона”.
13 За включването на тези случаи в приложното поле на основанието за нищожност “противоречие със закона” по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вж. Русчев, Ив. “Нищожност на договорите и едностранните сделки по чл. 26, ал. 1 ЗЗД”. - “Пазар и право”, 2003, № 1, ЕПИ On-line.
14 Вж. Розанис, С. “Недействителност на сделките”. С. 2005, с. 15.
15 До същия извод в контекста на нищожността на завещанията достига и Розанис, С. “Недействителност на сделките”. С. 2005, с. 21: “Не при всички случаи на нищожност по чл. 42 ЗН се касае до противоречие със закона”.
16 Съществува практика на ВКС, която конвертира договорите с предмет паркомясто в договори за прехвърляне на идеални части от правото на собственост върху целия недвижим имот, реална част от който представлява прехвърляното паркомясто. Вж. например Решение № 1159 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2007 г., III г. о., ГК.
17 За ясното разграничаване между съдията по вписванията като орган на съдебната власт от службата по вписване като администрация, осъществяваща техническата дейност, свързана с имотния регистър, вж. Стоянов, В. “Промените в системата на вписването след изменението на ЗКИР” (ДВ, бр. 36 от 2004) - “Собственост и право”, 2004, № 6, ЕПИ On-line. Има разлика и в техните правомощия във връзка с вписването: “съдията “разпорежда или отказва” вписванията и другите действия в имотния регистър. Вписването се извършва обаче от самата служба. Разпорежданията на съдията (по своята правна природа това са определения) са задължителни за службата по вписванията и те трябва да се изпълняват незабавно”.
18 Освен в случаите на чл. 48 и чл. 82 ЗННД.
19 Забранена е от закона или е обявена изрично от него за недействителна.
20 Съдията по вписванията не разполага с правомощията на нотариуса. Вж. Стоянов, В. “Имотен регистър”. С., 2005, с. 111-112: “Проверката се свежда до редовността на акта от формална страна, а също и до това дали актът подлежи на вписване, каква е местната компетентност за вписване, дали молбата е подадена от компетентно лице”.
21 На нотариуса е възложена проверката на собствеността (която съгласно чл. 586 ГПК обхваща отговор на въпросите: “дали праводателят е собственик на имота” - осигурява настъпването на желаното от страните правоприемство; и “дали са налице особените изисквания за извършване на сделката” - осигурява спазването на конкретни изисквания на закона) и проверка на представителната власт (която се осъществява съгласно чл. 578, ал. 4 ГПК).
22 Например съдебна спогодба, съдебна делба и др.
23 Въпросът за извършването на подобна проверка може да се постави de lege ferenda при вписването на прехвърлителни актове, които не са изповядани от нотариус или не са проверени от съд.

Някои практически въпроси при прилагането на чл. 33 от Закона за собствеността

Нормативните правила, залегнали в чл. 33 от Закона за собствеността (ЗС), са израз на стремежа на законодателя за ограничаване раздробяването на собствеността. По своята същност те представляват своеобразна законово уредена рестрикция на правото на собственост върху идеална част от недвижим имот, при което се засяга правомощието разпореждане, като се ограничава свободният избор на купувач. Тогава, когато собственикът на идеална част от недвижим имот желае да я продаде, той трябва да я предложи първо на другите съсобственици и едва ако те откажат, може да я продаде на трето лице, външно на собствеността, при не по-благоприятни за купувача условия от тези, при които е предложил идеалната си част на съсобствениците си. Очевидно законодателят е преценил, че при продажбата непосредствената цел на продавача е да придобие вземане за продажната цена и би следвало да му е безразлично от кого ще получи цената, тъй като неговият интерес не би пострадал, ако получи същата цена от съсобственик вместо от трето лице1. Съдебната практика последователно се придържа към разбирането, че разпоредбите на чл. 33 ЗС следва да се тълкуват и прилагат стриктно само към продажбата, но не и към други възмездни договори, като замяна с индивидуално определена движима вещ, прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка и др. С още по-голямо основание те не се прилагат и към безвъзмездните договори2.

Има случаи в практиката, при които пряко се нарушават изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗС при продажба на идеална част от недвижим имот. Различни са житейските причини за тези нарушения - нетърпими отношения между съсобствениците, съсобственикът не може да бъде открит, за да му бъде направено предложение, стремеж към привличане на лице като съсобственик с по-големи финансови възможности с оглед бъдещо застрояване на поземлен имот и др. Независимо от причините, които са мотивирали съсобственика да продаде идеалната си част на трето лице, без да я предложи на другите съсобственици, или след като я е предложил, но при по-висока цена или други по-неблагоприятни условия, се поставя въпросът за валидността на договора за покупко-продажба, сключен с третото лице. Въпреки че правилата на чл. 33 ЗС са с повелителен характер, според трайната съдебна практика на Върховния съд3, такъв договор не е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тази практика може да бъде споделена и подкрепена, тъй като правните последици, с които законът свързва нарушаването на изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС са специални и се изразяват в пораждане на преобразуващото право на изкупуване в полза на заинтересования съсобственик съгласно чл. 33, ал. 2 ЗС.
Прякото нарушаване на чл. 33, ал. 1 ЗС е трудно осъществимо без използването на неистински документи относно предлагането на продаваната идеална част на другите съсобственици и/или използването на декларация с невярно съдържание относно неприемането на направеното предложение. Тези договори се сключват във формата на нотариален акт и нотариусите следят за спазването на чл. 33, ал. 1 ЗС.
Ето защо, в последните години зачестяват случаите, при които съсобственици, които желаят да продадат своята идеална част на трето лице и поради различни житейски причини не желаят да я предложат на другите съсобственици, прибягват към сключването на два последователни договора с едно и също трето лице, което не е съсобственик. Първият договор е различен от продажба, но също е с вещнопрехвърлителен ефект. В резултат на него третото лице придобива част от идеалната част на съсобственика. Вторият договор, който се сключва непосредствено след първия, вече е договор за покупко-продажба и се сключва между съсобственици, тъй като по първия договор третото лице е придобило качеството съсобственик, което изключва прилагането на чл. 33, ал. 1 ЗС. Изповядването на двата договора се извършва обикновено в един ден и с поредни номера на нотариалните актове. Първият договор, на основание на който третото лице влиза в съсобствеността, е най-често договор за дарение, а в редки случаи - договор за замяна.

При такава комбинация от два последователни договора се поставя въпросът, дали страните по тях заобикалят закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. В свое Решение № 475-2010-IV г.о. на ВКС решаващият състав приема, че в случая няма заобикаляне на закона. Обратно - в Решение № 1-2010-II г.о. на ВКС е застъпено разбирането, че при дарение на идеална част от съсобственик на трето лице и последваща продажба на останалата част на същото лице е налице заобикаляне на закона като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Въпросът, дали има заобикаляне на закона или не, е практически важен не само с оглед съдбата на сключените договори, техния резултат и правата на третото лице - надарен и купувач, но и поради това, че различни биха били правните последици по отношение на правата на другите съсобственици, а така също и по отношение на други трети лица, които може да са придобили права на свой ред от това трето лице върху идеалната част.  
Заобикалянето на закона е основание за нищожност на договорите, което е уредено в чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД като отделно от противоречието на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) основание за нищожност. Българската правна доктрина извежда следните елементи от фактическия състав на това самостоятелно основание за нищожност на сделките4: а) извършване на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила, съдържащи се в нормативните актове, поради което тези сделки не са нищожни поради противоречие на закона; б) постигане на забранен или непозволен от закона правен резултат чрез извършените сделки5 и в) участниците в сделката (страните или техните представители) съзнават, че чрез извършената сделка(и) постигат една цел, която законът им забранява, като при двустранните сделки - договорите и двете страни следва да са наясно с това обстоятелство и да преследват постигането на забранената от закона цел. С други думи, те трябва да споделят обща цел за постигане на запретения или непозволен резултат6. Следователно, за да е налице заобикаляне на закона като основание за нищожност на една или няколко сделки по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, е необходимо кумулативното наличие на описаните три елемента. Първите два елемента са обективни, а третият е субективен. Върховният съд в свое Решение № 357-81-I г.о.7 пък дава следното определение за заобикалянето на закона като основание за нищожност: “При действие в заобикаляне на закона правната норма от външна страна е спазена, но страните са имали за цел да постигнат непозволен или забранен от закона резултат.”

За да се отговори на въпроса, дали има заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД в случаите на два последователни договора - дарение (по-рядко замяна с индивидуално определена движима вещ8) и последваща продажба на същото лице, трябва да се изследва наличието на трите елемента от фактическия състав на заобикалянето на закона в описаната хипотеза. Ако приемем, че всички други законови изисквания за действителност по отношение на такива два последователни договора са спазени, то те биха били съобразени с изискванията на повелителните правни норми и следователно първият елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона би бил налице.
Вторият обективен елемент, наличието на който трябва да се изследва, е дали с тези две последователни сделки - дарение и последваща продажба на едно и също лице, което е външно на съсобствеността, извършени от съсобственик на недвижим имот, се постига забранена от закона цел или правен резултат. Това всъщност е и ключовият подвъпрос в рамките на общия въпрос, чийто отговор се търси в това изложение. В тази връзка следва да се установи какъв точно е правният резултат, който се постига с извършването на двете сделки и дали законът го забранява. Резултатът е придобиване на право на собственост върху идеална част от недвижим имот от лице, което не е съсобственик преди извършването на първата сделка (дарението). Законът не установява забрана за постигането на този резултат. Член 33, ал. 1 ЗС само вменява в задължение на съсобственика да предложи на другите съсобственици да купят неговата идеална част, ако желае да я продаде, при това при същите условия, но не и да изключи въобще придобиването на тази идеална част от трето лице, включително и чрез договор за покупко-продажба. Нарушаването на задължението от страна на съсобственика, желаещ да продаде своята идеална част от имота, има за правна последица само възникване на преобразуващото право на изкупуване за другите съсобственици при същите условия, но не и нищожност на договора9. Тези разсъждения могат да се подкрепят косвено и с последователната практика на Върховния съд във връзка с прякото нарушаване на изискването за предлагане за изкупуване на идеалната част от недвижим имот от съсобственик на другите съсобственици, когато е извършена само една сделка - продажба на трето лице. В цитираните по-горе съдебни решения (вж. бележка 2 под линия) Върховният съд приема, че непредставянето на писмени доказателства за направено предложение до другите съсобственици да купят идеалната част не прави извършената покупко-продажба нищожна, а само дава право на другия съсобственик (съсобственици) да искат изкупуването й в установения от закона двумесечен срок10.
Следователно, дори при пряко неспазване на законовото изискване за предлагане на идеалната част на другите съсобственици и извършена продажба на същата идеална част на трето лице, правната последица не е нищожност на сделката. По аргумент за по-силното основание, когато са извършени две последователни сделки, едната от които е дарение, а другата - продажба на едно и също лице, няма заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Не е логично и съответно не е допустимо, според мен, този случай да влече по-тежки правни последици от случая, в който пряко е нарушено изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС. Ако първият договор (дарението) е симулативен и прикрива продажбата на част от идеалната част, то при разкриване на привидността на дарението ще се приложат правилата на продажбата съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Последното ще трансформира случая в пряко нарушаване на разпоредбата на 33, ал. 1 ЗС, установяваща задължение за предлагане на другите съсобственици за изкупуване при покупко-продажба. То обаче, съгласно трайната практика на ВС, цитирана по-горе, не прави сделката нищожна като противоречаща на закона. Допълнителен аргумент в подкрепа на това разбиране е и фактът, че преобразуващото право на изкупуване като акцесорно право, за да се породи, по необходимост предполага наличие на действителен договор11, извършен между съсобственик и трето лице, което не е съсобственик, тъй като упражняването на правото на изкупуване води до заместване на купувача по покупко-продажбата с изкупвача в съществуващото продажбено правоотношение. С други думи, ако се приеме нищожност на сделката, ще се обезсмисли въобще уреденото от закона право на изкупуване, тъй като ще липсва продажбено правоотношение (такова няма да съществува, тъй като нищожната сделка не поражда желаните от страните правни последици), в което изкупвачът да замести една от страните - купувача. В това заместване именно се изразява преобразуващият правен ефект от упражняването на правото на изкупуване.
Изследването на въпроса за наличието на третия елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, който е субективен, а именно наличието на споделена от участниците в сделката (сделките) обща цел за постигането на забранен от закона резултат, трябва да се изследва и установява за всеки конкретен случай, при който има съмнение за заобикаляне на закона. Именно защото е субективен елемент, не е възможно да се даде общовалиден отговор на въпроса, дали при една сделка или поредица от сделки, участващите в тях лица с общо съзнание са преследвали постигането на забранения резултат. В някои случаи може да са го преследвали, а в други случаи - да не са или само едната от страните при двустранните сделки (договорите) да е преследвала постигането на забранената от закона цел. По отношение по-специално на съчетанието дарение и последваща продажба на едно и също лице на идеална част от съсобствен имот може да съществува само човешка (житейска) презумпция за наличие на намерение за заобикаляне на закона. Ако това съчетание от последователни договори бъде признато само по себе си за заобикаляне на закона, всъщност ще се създаде нова норма - презумпция по отношение на намерението на страните. Подобна презумпция не се съдържа в закона.
Не е допустимо, според мен, прилагането по аналогия на презумпцията за вина или друга, уредена от закона презумпция, в случая. Следователно изследването на проблема за наличие на субективния елемент на заобикалянето на закона става безпредметно, тъй като, както се установи по-горе, липсва законова презумпция относно намерението на страните, от една страна, а от друга страна - липсата на законова забрана за постигнатия краен правен резултат. Няма как да се преследва забранен от закона резултат, при положение че постигнатият такъв не е забранен.

С оглед на гореизложеното, общият извод, който се налага, е, че когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на дарителя в съсобствен имот на трето лице, което не е съсобственик, и останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за покупко-продажба на същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните съсобственици съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, няма заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД12. Защитата на нарушеното преобразуващо право на изкупуване на съсобствениците трябва да се ограничи само до иска за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, който евентуално да се уважи, ако е предявен в срок, и при евентуалното наличие на предвидените от закона предпоставки. Ако при съчетанието дарение и последваща продажба на идеална част се установи симулация на дарението, прикриващо продажба, ще се приложат правилата на продажбата и съответно последицата ще бъде пораждане на право на изкупуване. А ако не се установи симулация на дарението, то право на изкупуване не възниква, тъй като законът чрез разпоредбите на чл. 33 ЗС дава защита на съсобственика само при продажба.
Правната квалификация на комбинацията от дарение и последваща продажба на същото лице е практически важно и по отношение на правата на трети лица, които междувременно може да са придобили такива от “новия съсобственик”. Ако се приеме, че в такива случаи е налице заобикаляне на закона, то последицата е нищожност и съответно непораждане на целения от страните по двата договора вещнопрехвърлителен ефект. Последното ще рефлектира върху всички други сделки, които новият съсобственик е извършил след придобиване на идеалната част и съответно ще отпаднат всички придобити впоследствие права от други трети лица - ограничени вещни права, ипотечни права и др. Всичко това създава несигурност за оборота и застрашава интереса на третите лица, включително добросъвестни такива. А ако при същата комбинация от последователни договори се установи, че първият договор - дарението, е привиден и прикрива продажба, то правата на третите лица ще се запазят, ако исковата молба на пренебрегнатия съсобственик за разкриване на симулацията и за упражняване на правото му на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС е вписана след придобиването им. Тя би била противопоставима (и съответно преобразуващият правен ефект на съдебното решение от евентуалното й уважаване) на тези трети лица само ако предхожда вписването на актовете, с които те са придобили своите права. Но при извършване на такива актове всеки заинтересован може да провери в имотния регистър дали има вписани такива искови молби, и ако няма, да е сигурен, че повдигането на правен спор впоследствие няма да засегне неговите права.

Д-р Мирослав ДИМИТРОВ, главен асистент в ЮФ на УНСС
___________
1 Така Василев, Л. “Българско вещно право”. С.: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1995, с. 231.
2 Вж. по-подробно за хипотезите извън приложното поле на чл. 33 ЗС Ставру, Ст. “Въпроси на българското вещно право”. С.: Фенея, 2008, 812-816 и цитираната там съдебна практика. Също Венедиков, П. “Съсобственост”. С.: Наука и изкуство, 1975, 83-84.
3 Така Решение № 2891-56-IV г.о., Решение № 2406-76-I г.о., Решение № 661-87-II г.о. и Решение № 776-92-IV г.о.
4 Вж. по-подробно Таджер, В. “Гражданско право на НРБ. Обща част”. Дял II, С.: Наука и изкуство, 1973, 251-252. Също Павлова, М. “Гражданско право. Обща част. Том II”, С.: Софи-Р, 1996, 144-145 и Василев, Л. “Гражданско право. Обща част” (Нова редакция проф. Ч. Големинов), Варна: ИК “ТедИна”, 1993, 294-296.
5 Както правилно подчертава проф. Иван Русчев “под неправомерен правен резултат не се разбират непосредствените правни последици (които сами по себе си не са забранени), а последиците, които се реализират чрез тях.” Вж. Русчев, И. Нищожност на договорите и едностранните сделки по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. - “Пазар и право”, № 1, 2003.
6 Така Таджер, В. Цит. съч. с. 251. Също Кацарски, Ал. “Заобикалянето на закона като основание за нищожност на сделките”. - “Съвременно право”, № 1, 1992, с. 85.
7 Цитирано по Розанис, С. “Недействителност на сделките”. С.: Фенея, 2009, с. 24.
8 По-нататък ще става дума само за по-често срещаните случаи - дарение на част от идеалната част и последваща продажба, но изводите от направения анализ за тази хипотеза, по мое мнение, ще са валидни и за всички различни от продажбата договори с вещнопрехвърлителен правен ефект и последваща продажба.
9 Забранен от закона резултат е уреден например в разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, която установява недопустимост за предварително уговаряне за придобиване собствеността на заложена или ипотекирана вещ, или на друг предварително уговорен начин за удовлетворяване на обезпечения кредитор, различен от този, който е предвиден в закона. Постигането на този именно резултат чрез договор за паричен заем и предварително дадено пълномощно за продажба на имот, който е собственост на заемополучателя, е квалифицирано като заобикаляне на закона в Решение № 1353-2001-II г.о. на ВКС. Забранен резултат е също придобиването чрез покупко-продажба (вкл. на публична продан) на вещ от някое от лицата, посочени в чл. 185, б. “а” и “б” ЗЗД. За разлика от тези случаи обаче, чл. 33, ал. 1 ЗС не установява законова забрана, а специален ред за постигането на определен правен резултат, нарушаването на който е скрепено с пораждане на преобразуващото право на изкупуване в полза на пренебрегнатия съсобственик.
10 Според трайната практика на ВС срокът тече от узнаване на извършената продажба, когато не е било въобще предложено изкупуване - така Решение № 72-1959-ОСГК на ВС, Решение № 1470-1964-I г.о. на ВС и др.
11 Така Венедиков, П. “Ново вещно право”. С.: Сиби, 1995, с. 92.
12 Този краен извод не е безспорен. Обратно Ставру, Ст. “Съсобственост, правни аспекти”. С.: Сиби, 2010, 211-212, който приема, че в тези случаи както договорът за дарение, така и последвалата продажба ще бъдат нищожни поради заобикаляне на закона. Струва ми се обаче, че квалифицирането на тези случаи като заобикаляне на закона и съответно нищожност на извършените последователно договори, би имало тежки последици, застрашаващи сигурността на гражданския оборот.

Особености на съсобствеността, възникнала от наследяване

Материалноправната уредба на съсобствеността е разделена основно между Закона за собствеността и Закона за наследството. Това исторически оформило се разделение обаче не може да бъде аргумент за обособяването на обикновена и наследствена съсобственост. Още повече, че в общия закон (за собствеността) се препраща към специалния (за наследството). Все пак, налице са някои особености, отличаващи наследствената съсобственост от останалите хипотези на общност върху вещни права.

1. Възникване
Основното разграничение по подразбиране се основава на особения способ за възникване на съсобствеността при наследяване.
Наследяването не води задължително до възникване на съсобственост, затова тя не е принудителна. Макар че придобиването на наследството е обусловено от неговото приемане, съсобствеността не възниква единствено по волята на наследниците, затова не е доброволна. Тя е случайна съсобственост, понеже за възникването й е необходимо наличието на поне двама наследници и/или заветници при откриване на наследството, които да приемат наследството или завета. Наличието им не зависи от тяхната воля, а се обуславя или от наличието на семейноправна връзка с наследодателя (при наследяване по закон) или на завещание, както и от отсъствието на основание за недостойнство за наследяване.
Възможно е някои от наследниците да са наследници по закон, а други - по завещание.
Съсобственост може да възникне и когато с определена вещ от наследството е направено (едно или повече) частно завещателно разпореждане в полза на поне две лица.
Фактическият състав, от който възниква съсобствеността по наследяване, включва следните елементи: 1) откриване на наследството; 2) наличие на семейноправна връзка с наследодателя и/или завещание с поне две лица1; 3) приемане на наследството поне от двама от призованите наследници. С приемане на наследството от първия наследник възниква едно висящо състояние, което поради липсата на срок за приемане на наследството може да продължи безкрайно дълго.
С оглед на това приелият наследството може да поиска от съда определянето на срок на другия наследник да заяви дали приема наследството или се отказва от него (чл. 51 ЗН). С изявяването или неизявяването на воля висящото състояние отпада с обратна сила, като възможностите са две: 1) да възникне съсобственост, ако наследството бъде прието; 2) наследството да остане само за единствения наследник, който го е приел (в случай че другият наследник го откаже или не го приеме в срока).
Съсобственост не може да възникне, когато наследството се изчерпва с обикновената покъщнина и тя се получава от един наследник на основание чл. 12, ал. 1 ЗН2. Но ако единственият имот в наследството е подобрение, извършено от наследник приживе, той не може да го получи в натура на основание чл. 12, ал. 2 ЗНасл. и не е налице пречка за възникване на съсобственост.
Случайният характер на наследствената съсобственост води до повишен риск от възникване на конфликти между съсобствениците. Причините за тях понякога се коренят в самия генезис на съсобствеността - в споровете за наследството (относно наследственото качество и наследствените дялове на някои от лицата). Конфликтите могат да бъдат по-лесно туширани или изострени все поради наличието на семейноправни или други връзки между сънаследниците.

2. Размер на дяловете
Дяловете на сънаследниците се определят към момента на откриване на наследството съобразно вида на наследяването - от закона или от завещанието. От значение е способността на лицата да наследяват. Когато завещателно разпореждане е направено в полза на две или повече лица, без да се посочват техните дялове, ще намери приложение диспозитивното правило за равенство на дяловете (чл. 30, ал. 2 ЗС).
Дяловете могат да се променят поради отказ от наследство на някой от наследниците и това доведе до уголемяване дяловете на останалите, които са приели или ще приемат наследството, респективно завета. Отказалият се от наследство се изключва от числото на наследниците3. Но отказалият се наследник се взема предвид при определянето на размера на запазените и разполагаемите части4. В две хипотези отказът може да не доведе до уголемяване дяловете на всички наследници:

  • когато две или повече лица наследяват по заместване починал или недостоен наследник, отказът от наследство на единия води до уголемяване дела само на другия от наследниците в коляното5;
  • когато е извършен отказ от наследство от един от братята/сестрите, или от един от възходящите наследници в трети ред. В такъв случай общото съотношение между частта от наследството, която се получава от братята и сестрите, от една страна, и от възходящите от втора и по-горна степен, от друга, следва да се запази (чл. 8, ал. 2 ЗН). Поради това ще се уголемят дяловете само на наследниците от съответната група, към която принадлежи наследникът, който се е отказал от наследството (братя и сестри или възходящи).

До раздробяване на първоначално определените дялове може да се стигне в случай на наследствена трансмисия - когато след откриване на наследството, но преди да го е приел или да се е отказал от него, наследникът умре. Тогава правото на наследяване преминава към неговите наследници съразмерно с техните дялове от прякото наследство (чл. 57 ЗНасл.).
Дяловете могат да се променят и при възстановяване на запазени части на наследници, чиито части са били накърнени (чл.30 и сл. ЗНасл.). Следва да се отбележи, че наследникът с накърнена запазена част може да избере кои от завещателните разпореждания да атакува, така че те да бъдат съответно намалени (освен ако завещателят е определил реда за отмяна съобразно чл. 32 ЗНасл.). Ако наследникът предпочете да запази някои от завещанията, запазената му част няма да бъде напълно възстановена.

3. Обекти
Обектите, върху които възниква съсобственост при наследяване, обикновено са повече от един. Наследството е съвкупността от всички имуществени и наследими права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на своята смърт. Съсобствеността обаче възниква само върху вещите, притежавани от наследодателя - в собственост или въз основа на ограничено вещно право (с изключение на правото на ползване). Отделна съсобственост възниква върху всеки самостоятелен обект (вещ) от тази съвкупност. Въпреки уредената възможност наследството като цяло да бъде обект на сделки (аргумент от възможността да бъде продадено - чл. 212 ЗЗД), то не е признато за самостоятелен обект на вещни права. В наследството като цяло се съдържа една съвкупност от вещи, върху всяка от които наследниците притежават права на съсобственост при едни и същи дялове. Такова множество от обекти може да се срещне също така при прекратяване на съпружеската имуществена общност в цялост6.
При завет на определена вещ в полза на две или повече лица между тях възниква съсобственост само върху завещаната вещ. Дяловете поначало се определят от завещателя, а когато е пропуснал да направи това, следва да се считат равни (чл. 30, ал. 2 ЗС).

4. Владение на общите вещи от сънаследниците
Вещите, включени в наследството, се владеят от всички наследници. Това не означава, че всички наследници трябва едновременно да упражняват фактическа власт върху всички вещи и обикновено не е така.
Когато един сънаследник сам използва и упражнява фактическа власт върху една наследствена вещ, той упражнява едновременно владение и държане. Наследникът владее (свой) вещта до размера на своя наследствен дял и упражнява държане по отношение дяловете на останалите наследници. В това отношение наследствената съсобственост не се различава от всяка друга дялова съсобственост.
Възможно е преди откриване на наследството някой от наследниците да е отблъснал владението на наследодателя и да е завладял за себе си. Откриването на наследството не променя това фактическо състояние, но всеки от наследниците може да защити своето право с иск за собственост.
Завладяването на цялата вещ от един от наследниците след откриване на наследството предполага отблъсване на владението на останалите сънаследници.
В мотивите към т. 1 от Постановление № 6/1974 г. се посочва, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В тази връзка в цитираното постановление се заема позицията, че винаги следва да се изхожда от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС, че до доказването на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее.
В по-новата съдебна практика се срещат противоречиви разрешения по въпроса, дали съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си, или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС7. При това приложението на презумпцията се поставя под въпрос в случаите когато съсобствеността не е възникнала от наследяване.
Тези противоречия са резултат от подценяването на изключителността на владението като фактическо състояние и от търсенето на някаква особеност при владението, упражнявано от сънаследници. За да бъде придобито владение върху вещ, която се владее от друг (или поне не се владее изключително от лицето, което я завладява), преди всичко е необходимо да бъде отблъснато владението на досегашния владелец. Това важи и в случаите когато новият владелец е бивш държател на вещта, т.е. когато той до завладяването е упражнявал фактическата власт, като е променил само намерението (interversio possessionis).
При упражняване на фактическа власт върху чужда вещ презумпцията е лесно оборима, тъй като собственикът е отстъпил фактическата власт на държателя по силата на някакво правно основание, чието установяване ще доведе до отричане на предполагаемото намерение за своене. При упражняване на фактическа власт върху съсобствена вещ от един от съсобствениците правно основание също трябва да е налице - решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, или дори съгласие на всички. Използването на цялата вещ без решение или съгласие също е възможно, както се вижда от уредената в чл. 31, ал. 2 ЗС хипотеза. След като се допуска тази възможност, не би трябвало да се възприема упражняваната без основание фактическа власт като владение. Ето защо, и в цитираното постановление на ВС се посочва, че намерението на владелеца да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика.
При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика, а при съсобственост - към останалите съсобственици.
Ако се приеме, че по силата на презумпцията на чл. 69 ЗС всеки съсобственик, упражняващ фактическа власт върху вещта, е владелец на цялата вещ, а не само на своята идеална част, това би довело до реалната опасност от придобиването на вещта по давност, без владението на другите съсобственици да е било отблъснато. Съсобственикът-държател не може да прекрати упражняваното от останалите съсобственици владение просто като промени намерението си и започне да свой вещта. Това намерение трябва да бъде манифестирано спрямо другите съсобственици чрез действия, отричащи тяхното владение и то така, че те да узнаят за тази интервенция, за да могат да защитят своето владение в сравнително кратките срокове по чл. 75-76 ЗС.
Няма основание горните разсъждения да се отнесат само към някои случаи на съсобственост и да се отрекат при съсобствеността, възникнала от наследяване. Във всички случаи следва да се отчита обстоятелството, че съсобственикът упражнява свои права върху вещта, които очертават и границата на своенето спрямо останалите съсобственици. Преминаването на тази граница трябва да се докаже, а не да се предполага. Ето защо, презумпцията по чл. 69 ЗС е ограничено приложима в отношенията между съсобственици. Тя се отнася само до намерението като субективен елемент на владението, но не и до действията, в които се обективира промяната на това намерение, извършени по начин да бъдат узнати от другите съсобственици8.

5. Управление и използване на вещите, включени в наследството
Съгласно чл.58 ЗНасл. още преди приемане на наследството наследниците имат право да управляват наследствените имущества. Това означава, че управлението на общите вещи се осъществява съгласно правилото на чл. 32 ЗС както от наследниците, приели наследството, така и от тези, които още не са изгубили правото да го приемат. От значение при вземането на решение е постигането на мнозинство на сънаследниците, притежаващи повече от половината от вещта. Собствеността върху индивидуално определена вещ, която е обект на завет, преминава ex lege върху заветниците, затова тя следва да им бъде предадена и управлението да се осъществява от тях.
Когато нито един от наследниците не е приел наследството или не е поел управлението на наследственото имущество, а също така когато наследниците нямат известно местожителство, районният съд, служебно или по искане на заинтересованите, назначава управител на наследството (чл. 59, ал. 1 ЗН). Управителят предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. За изпълнение на наследствените задължения, на заветите и за продажба на наследствените имоти той трябва да иска разрешение от районния съд. Функциите на управителя отпадат с приемането на наследството или поемането на управлението от някой от наследниците, както и при смяната му от съда.
Друго отклонение от общите правила за управлението на наследственото имущество е налице при назначаване на изпълнител на завещанията (заветите), посочен от завещателя. Възлагането на тази функция с едностранен акт, какъвто е завещанието, не обвързва посоченото лице, ако то не приеме назначението. Изявлението за приемане е неформален акт. Всеки заинтересован може да поиска от районния съд по местооткриване на наследството да определи срок, в който изпълнителят на завещанията да приеме назначението, а ако не го направи, се счита, че го е отказал. Изпълнителят на завещанията влиза във владение на наследственото имущество и го управлява (чл. 46, ал. 2 ЗНасл.). Все пак, неговата управителна власт е ограничена - доколкото тия действия са необходими за изпълнение на завещателните разпореждания. Функциите на изпълнителя на завещанията се прекратяват с изпълнението на завещателните разпореждания или с освобождаването му от съда.
Управлението на наследството, в случай че някой от наследниците е приел наследството по опис, е уредено в чл. 65 ЗНасл. Съгласно разпоредбата, наследникът трябва да управлява наследствените имущества, като е длъжен да полага грижа, каквато полага към собствените си работи. Когато само някои от наследниците са приели наследството по опис, това задължение тежи само върху тях, а останалите имат само правото да участват в управлението съобразно дяловете си. Наследникът дължи на кредиторите и заветниците сметка за управлението.
По аргумент от възможността наследодателят да извърши “делба” на наследството приживе (с акт на дарение или завещание) следва да се приеме, че със завещанието той може да извърши разпределение на ползването на наследствените имущества. В такъв случай този въпрос няма да стои сред функциите по управление на наследството и разпределението няма да може да се промени по волята на мнозинството. Няма пречка обаче това да стане чрез споразумение между наследниците (с т.нар. привременна делба).

6. Делба на наследство
Първото важно изискване за действителност на делбата на наследство (както доброволната, така и съдебната) е участието на всички наследници (чл. 75, ал. 2 ЗНасл.). Когато делът от наследството е прехвърлен като съвкупност, в делбата ще участва приобретателят на наследствените права9. Разпореждане на един от наследниците с отделна вещ от наследството е относително недействително спрямо останалите сънаследници10.
Местната подсъдност на иска за делба на наследство е пред районния съд по местооткриване на наследството (чл. 110 ГПК).
Преди извършване на съдебната делба на наследство всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството това, което дължи на наследодателя, а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със съсобствеността помежду тях (чл. 70 ЗНасл.). Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследствените имущества, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно - и по вид. На практика тези отношения се уреждат във втората фаза на делбата - при т.нар. спорове по сметки.
В чл. 349, ал. 2 ГПК е уредено правото да се иска възлагане на неподеляемо жилище от наследник, който е живял в него при откриване на наследството и не притежава друго жилище. Искането може да бъде направено най-късно в първото заседание след допускане на делбата. Дяловете на останалите съделители се уравняват с имот или с пари. Паричното уравнение трябва да се изплати в шестмесечен срок от влизане в сила на решението. Собствеността върху жилището се придобива след изплащане на паричното уравнение, а ако то не бъде изплатено в срока, решението се обезсилва по право.
Съгласно чл. 69, ал. 3 ЗНасл. след извършване на делбата наследникът - земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените земеделски земи (непокрити недвижими имоти), може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие земите, които са им се паднали в дял.Това право на изкупуване е в ограничен обем - доколкото правоимащият иска да допълни притежаваната от него земя до размера на средния тип частно трудово земеделско стопанство.

Проф. д-р Методи МАРКОВ
____________
1 Според Ст. Ставру, “Съсобственост, правни аспекти”, С., 2010, с. 21 втората предпоставка е “призоваване към наследяване на двама или повече наследници...”. Призоваването към наследяване не е някакъв юридически факт, за да бъде включвано към фактическия състав на наследяването. То е последица на откриването на наследството или на отказа от наследство на всички наследници от предходния ред. “Призоваването”е възникването на правото на наследяване за наследник от следващ ред или за субституент при завещателно разпореждане, което включва клауза за наследствена субституция съгласно чл. 21, ал. 1 ЗН.
2 Така Ст. Ставру, цит. съч., с. 22.
3 Така Хр.Тасев, “Българско наследствено право”, нова редакция Г. Петканов, С. Тасев, С., 2009, с. 131.
4 В Решение № 374:1957 г., IV г.о. се казва, че отказалите се наследници се вземат предвид и при определяне на дяловете на останалите наследници.
5 Вж. т. 14 от Постановление № 4 на Пленума на ВС от 1964 г.
6 При прекратяване на общността поради насочване на принудителното изпълнение върху обща вещ за личен дълг на един от съпрузите по реда на ГПК или ДОПК, при включване в предприятието на съпруга-едноличен търговец, както и по съдебен ред поради важни причини, обикновено обектът на съсобственост е един.
7 Вж. Определение от 25.07.2011 г., по гражд. д. № 762/2010 г., I г.о. на ВКС, с което се предлага приемането на тълкувателно решение по въпроса.
8 В този смисъл е и становището на катедрата по гражданскоправни науки при ЮФ на СУ “Св. Кл. Охридски”, подготвено от проф. Е. Матеева и представено пред ВКС по повод приемането на тълкувателно решение по въпроса.
9 Така Хр. Тасев, цит. съч., с. 153.
10 Вж. ТР № 1/2004 г., ОСГК.

За отговорността на интернет посредниците при нарушени авторски права и права на търговската марка

1. Увод
На 18.11.2011 г., българският игрален филм “LOVE.NET” стана достъпен он-лайн в интернет, благодарение на нарочно създаден от продуцентите на филма сайт netcinema.bg, където всеки един желаещ срещу заплащане от 2,40 лв. може да го гледа на домашния си компютър1. Два дни след това филмът можеше да бъде намерен свободно в торент сайта arenabg.com, а на 25.11.2011 г. - и в световния тракер The Pirate Bay. Реакцията на правоимащите2 бе типично българска - веднага бе сигнализиран ГДБОП и двете лица, които са ъплоудвали филма в arenabg.com бяха арестувани3. Наистина изглежда малко несериозно, че с тази дейност се занимава специализирана структура, създадена за борба с организираната престъпност. Какво би станало обаче, ако правоимащите предявят пред съда иск против група интернет доставчици, с искане да бъдат осъдени те да прекратят нарушението на авторски права (АП), като блокират достъпа до незаконно разпространения техен филм? Или пък да предявят искове против arenabg.com и The Pirate Bay, молейки от съда да постанови решение, с което да бъде прекратено нарушението на правата им и да бъдат осъдени двата сайта да заплатят обезщетение за вреди, по смисъла на чл. 94а, ал. 1, т. 1 от Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП)? На пръв поглед и двата варианта изглеждат предварително обречени на провал пред българския съд, най-малкото заради едно очевидно възражение на ответниците, че те не могат да носят отговорност за нарушения, извършени от трети лица - техни потребители4. Същите проблеми биха имали и правоимащите по отношение търговската марка (ТМ), когато например в интернет-сайтове се предлагат оферти за продажба на фалшифицирани стоки, носещи ТМ, върху която те имат изключителни права. Дали такова възражение обаче е основателно? Отговорът на този въпрос се крие в доктрината за “вторична отговорност” на интернет посредника (ИП)5 за нарушения, извършени от неговите потребители. Позната ли е тя за българската правна действителност, възможно ли е правоимащите да обосноват исканията си до съда на това основание е същественият въпрос, предполагащ вероятната основателност на такива искове, поради което има смисъл да бъде разглеждан.
В настоящата кратка статия ще се опитам най- общо да мотивирам становището си, че вторичната отговорност не е непозната за българската правна доктрина и макар да не се съдържат специални разпоредби за нея в ЗАПСП и Закона за марките и географските означения (ЗМГО), на база общите постановки на закона и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) и че тя е в основата на исковете, защитаващи правата на правоимащи на авторски права (АП) и търговски марки (ТМ). В първата част от статията ще се опитам да запозная накратко читателя с общите постановки за “вторичната отговорност”, според различните национални правни доктрини и приложението й на практика в областта на АП/ТМ. Втората част описва българският фундамент на този вид отговорност и приложението й в интересуващата ни област.

2. Вторична отговорност на ИП по света...
Когато говорим за интелектуална собственост, става в­ъпрос за пари, а най- често и за много пари. По тази причина ИП са основна цел за правоимащите в съдебните производства за нарушени права против АП/ТМ. Икономически неизгодно е да се преследва всеки един отделен нарушител по ред видими причини. Така например налице е проблемът с трудната идентификация на конкретния деец, възможно е той да не притежава достатъчно средства за да репарира вредата от своята дейност. По-нататък, разходите по отделния процес, които правоимащият трябва да направи, съпоставени с ниската стойност на цената на иска, прави икономически неизгодно да се водят такъв род дела. Важно също така е, че в стратегически план такова решение ще има ниската превантивна роля и е възможна значителна негативна обществена реакция против него. Обратно - исковете, насочени против ИП, имат значително по-високо парично измерение и правоимащите в международен план насочват своето внимание именно към тях. В крайна сметка множеството негативи от това да съдиш крайните потребители по този начин са преодолени, а от особено значение е, че ИП принципно са обезпечени финансово и усилията, хвърлени в такива процеси, си струват крайния резултат.
Първоначално ИП действащи в интернет дизайна - Web 1.0 са били съдени на основание твърдяно директно нарушения в АП. Твърдението е било, че ИП е виновен за извършваните от неговите потребители нарушения на основание, че при извършваната от него услуга на достъп до интернет по същество автоматично и рутинно се разпространяват защитени от АП материали по заявка на потребителя в обслужвания от него сайт и по този начин ИП нарушава пряко изключителното право на правоимащия за възпроизвеждане, разпространение и публично представяне. Същото се основава на т.нар. “RAM доктрина” 6, според която дори и автоматичният запис на произведението, макар и за твърде кратко време, представлява неоторизирано копие на същото, т.е. налице е пряко нарушение на АП. Този подход дори и в тези “древни” времена на интернет- епохата обаче търпи сериозни критики, води и до противоречиви резултати в съдебните производства. Резултатът е, че правоимащите насочват вниманието си към доктрината за “вторична отговорност”.
Приема се, че идеята за “вторична отговорност” е свързана с разбирането, че е възможно при някои обстоятелства едно лице да носи отговорност за нарушенията, извършени от трети лица. Класически пример, който обосновава отговорност за чужди дей­ствия, е случаят, в който работодателят отговаря за незаконните действия на наетите от него работници. Правилно е да се твърди, че вторичната отговорност за нарушения на АП/ТМ има деликтен произход, като основата и се съдържа в това, че не е редно трето лице, което способства да бъде осъществено нарушение или пък се ползва от противоправната дейност на другиго, да е освободено от отговорност за своите действия. Доктрината е дълбоко проникнала в щатската юриспруденция, съответно и в сферата на интелектуалната собственост. 
Съдебната практика в САЩ приема, че вторичната отговорност има две основни форми. Първата от тях е отговорност на лице, което способства извършване на нарушението (contributory infringement), която за удобство може да се нарече и “способстваща отговорност”. Такава ще е налице за този, който има знанието, че се извършва дейност, представляваща нарушение, като склонява, подбужда или способства материално прекия извършител да осъществи нарушението. Доктрината установява важен субективен стандарт за извършване на “способстващо нарушение” - деецът трябва да знае, или да има основателна причина да знае, че предметът на нарушението е защитен от закона за АП и конкретното действие, извършено от трето лице, представлява нарушение, което е насърчавано или подпомагано от нарушителя - ИП.
Вторият вид вторична отговорност е т.нар. “отговорност за чужди нарушения” (vicarious liability), която се проявява в случаите когато лицето има правото и възможността да контролира действията на трето лице, съставляващи нарушения, но не го прави и получава преки финансови облаги или ползи от самото нарушение. Вижда се, че тук не е необходимо деецът да съзнава, че е налице конкретно нарушение на АП, а единствено е необходимо да се ползва финансово от него, т.е. на преден план е изнесен икономическият интерес на ИП от противоправната дейност.
Съдът в САЩ достига и по-далеч в разбиранията си за лимитите на вторичната отговорност, като в началото на ХХI век дефинира ново за АП понятие - “inducement liability”, заемайки същото от патентното право. В груб превод тази отговорност би звучала като отговорност за подтикване някому към нарушение или по-просто казано - отговорност за подбудителство. Според дефиницията на съда, отговорността за подбудителство би възникнала, ако са налице следните условия: нарушителят показва, че разбира по същество действията, с които трети лица извършват нарушение на АП; нарушителят не ползва никакви инструменти, с които да прекрати, ограничи или направи невъзможни бъдещите действия на третите лица по повод нарушението; нарушителя се ползва от незаконните действия на лицата- потребители и по този начин печели финансови средства, например чрез заплащане на съответно рекламно пространство в сайта; нарушителят съзнава, че посредством самото снемане/качване на произведенията в сайта, подпомага тази дейност и дава възможност на своите потребители (преки нарушители) да осъществят пряка или непряка финансова изгода за себе си7.
По подобен начин, макар и с известни различия е развита концепцията за вторична отговорност и при нарушенията против ТМ. Способстващата отговорност е налице, когато нарушителят активно подпомага и/или подбужда дадено лице да осъществи нарушение спрямо ТМ; или при започнало нарушение в тази връзка активно подпомага дейността на нарушителя чрез разпространение на предмета на нарушението. Отговорността за чужди действия възниква при нарушения в правото на ТМ, когато нарушителят и способстващият нарушението са свързани, намират се във фактически партньорски отношения, даващи им възможност да осъществяват заедно транзакции с трети лица, или демонстрират такова партньорство, показващо контрол или собственост върху предмета на нарушението.
Доктрината за вторичната отговорност е развита във всички напреднали държави и е еволюирала съобразно спецификите на конкретното вътрешно национално право. В Австралия например е налице уникална концепция за вторичната отговорност на ИП - “отговорност за авторизация на нарушението” (doctrine of authorisation), закрепена и законодателно. По дефиниция същата възниква когато е установено: че дадено лице е способно в съществена степен да предотврати нарушение на АП; че е установена как­вато и да е връзка между лицето, което авторизира нарушението, и прекия нарушител; и на трето място, когато авторизиращият нарушението не е извършил разумни стъпки да предотврати или прекрати директното нарушение, включително и ако е предприел такива стъпки, но те не са съобразени с добрите търговски практики.
Теорията за вторична отговорност е актуалната основа за водене на дела против ИП не само зад океана, но и в Европа. На стария континент концепцията за вторична отговорност също произхожда от общите принципи за деликтна отговорност, не е нормативно установена, а е плод на дългогодишната съдебна практика. В Германия, например, липсва специална регулация на отношенията по повод вторичната отговорност в областта на АП и правата на ТМ. Въпреки това, германският съд стъпва на принципите на общата деликтна отговорност, според които лице, което съзнателно или непредпазливо противоправно отнема живота или накърнява телесната неприкосновеност, свободата или други права на жертвата, е длъжен да го компенсира за вредите, причинени от нарушението. Тъй като в Германия, както при повечето европейски държави интелектуалната собственост се приема за вид собственост, която може да бъде увредена, то тя е възможен предмет на деликтен иск. За да бъде установена вторична отговорност на ИП, освен нарушението следва да се установи и субективната страна на деянието при необходимите форми на вина - умисъл или непредпазливост, като стандартът “непредпазливост” е налице, когато лицето не е положило дължимата и основателна грижа, за да предотврати деянието, или когато деецът е подготвен да поеме рисковете от вероятното настъпване на последиците от нарушението или е вярвал, че ще ги предотврати. По-нататък съдът използва специфичното правило в Германското законодателство за отговорност на лице, което без да има качеството на нарушител или участник в извършване на нарушение, участва в неговото разпространение, умишлено по какъвто и да е начин, и е в положение, поставящо го във възможност да предотврати нарушението (т.нар. disquietor liability). В това си качество лицето не може да отговоря за нанесени вреди на правоимащия, но спрямо него могат да се приложат мерки за ограничаване на дейността му във връзка с предотвратяване на противоправната дейност. 
Сходна е ситуацията във Франция. Деликтната отговорност там е с по-широка дефиниция: всяко действие на едно лице, с което се причиняват вреди на друго, задължава този, който има вина за това, да компенсира вредите. В областта на интелектуалната собственост, законодателно във Франция се приема наличие на вторична отговорност единствено по отношение нарушение на патентите, докато в сферата АП и право на ТМ законът мълчи. В търсене основания за отговорност на ИП, френският съд стига и до малко по-различни решения, като вместо стандарта “вторична отговорност”, понякога приема пряка отговорност на ИП, поради неизпълнение на определени законови задължения по мониторинг и наблюдение за осъществяване на нарушения.
Обобщено въпросите, свързани с теорията на вторичната отговорност в международен аспект, от гледна точка на законодателството на отделните държави са множество, а отговорите не са еднопосочни, което поставя сериозно затруднение за унифицираната им регулация на глобално ниво. Различните държави използват различни термини, за да характеризират условията за възникване на вторичната отговорност на ИП при нарушения на АП и правото на ТМ, необходимите за това елементи, а преобладаващо в националните законодателства въпросът не е нормативно уреден. Тъй като вторичната отговорност в областта на интелектуалното право е продукт на съдебния прецедент, често пъти самият съд отбелязва, че границата между директна и вторична отговорност, както и между подформите на последната отговорност, е размита и неясна. Въпреки това, е ясно, че вторичната отговорност на ИП има една и съща основа - това е доктрината за деликтна отговорност, по - специално отговорност за чужди действия, институт, който е познат в теорията на правото, включително и у нас.

3. ... И у нас
Ясно е, че нито ЗМГО, нито ЗАПСП съдържат разпоредби, пряко ангажиращи отговорността на ИП за нарушения, извършени от трети лица. По тази причина за българския съд значение ще има общностното право в тази връзка. В частност чл. 8, § 3 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2001 г. установява, че: “Държавите членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването и налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на правоимащото право или на сродно на него право”, а разяснение в тази посока дава и Съображение § 59 от Директивата.
Непозната ли е обаче доктрината за “вторичната отговорност” според нашето национално законодателство? Краткият отговор е не - напротив, дълги години българският съд се е занимавал в сферата на деликтната отговорност с този проблем. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму- това е общото правило за пряката отговорност според чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Законът съдържа обаче разпоредби за т. нар. “отговорност за действията на трети лица”, наричана още “безвиновна отговорност”8. Съдебната практика многократно е давала различни указания в тази посока, по конкретни проблеми9. Концепцията е сходна с изложеното по-горе виждане във Франция и донякъде - с Германия. Няма нито една легална пречка общото правило да бъде пренесено в сферата на интелектуалната собственост и конкретно - за отговорността на ИП. В крайна сметка те са “третото лице”, а благодарение на тяхната дейност, в създадената от тях среда се извършват нарушения против АП/ТМ. Допълнително често пъти ще са налице данни, че от противоправната дейност на своите потребители ИП генерират и печалби - било от рекламна дейност, било от платен достъп до сайта и т.н. Така разбирането за “вторична отговорност” не може да бъде отхвърлено, без да се направи задълбочен анализ на общото правило по чл. 49 ЗЗД, през призмата на европейското общностно право, а и практика на СЕС, която еднопосочно намира основание за нарушение на ИП именно в сферата на този вид отговорност10.

4. Заключение
Има нещо дълбоко объркано в България по повод начина на защита на АП и права на ТМ. Една от причините за това е колизията между отделните закони, регулиращи материята на интелектуалната собственост като цяло. Често определени норми в един закон са в противоречие с норми от друг закон, макар по същество регулират едни и същи обществени отношения. По този начин позволяват нееднозначното им тълкуване11, което е и причина да бъде ангажирана ГДБОП с несвойствени за нея функции. Правоимащите по-нататък, водени от различни съображения - непредвидимост на един бъдещ процес поради липса изобщо на съдебна практика в тази област, липса на строга регламентация за отговорност на ИП, практическа невъзможност за разкриване на информация, свързана с нарушението, недоверие към съда и други причини, не търсят правата си по граждански път, а “прехвърлят топката” в полето на наказателното право. Така не само се налага държавата да харчи пари за неприсъща дейност, но и тази дейност се обезценява, тъй като приравнява типичния граждански спор на разследване за извършване на тежко престъпление. Това води до негативен отзвук в обществото, а за самите правоимащи - до още по-голямо недоверие към правораздавателната ни система.
Правилната позиция е, вместо правоимащите да сезират ГДБОП, да изправят пред съда своята претенция и да основат същата на концепцията за “вторичната отговорност”. Така нещата ще си “дойдат на място”, ще бъде създаден един важен прецедент, който няма как да не бъде полезен и за правоимащите (с оглед на предсказуемост на бъдещи процеси) и за ИП (с оглед вероятността да носят отговорност за действия на своите потребители, което ще ги принуди да бъдат по- внимателни изобщо за извършване на нарушения против АП/ТМ в техните сайтове). Всъщност, точно това се случва в Европа, а и по света. Не е добре да бъдем различни, а е полезно да използваме вече създаденото като теория и доктрина. Ако това се случи, този ИП, който даде възможност да бъде снет следващият български филм и качен свободно в торент сайт, без съгласие на правоимащите, ще има основания да се замисли сериозно, дали самостоятелно да не прекрати достъпа до него, което всъщност ще е търсеното и желано негово поведение. В дългосрочен план пък ще се постави основата на законосъобразното и целесъобразно решаване на проблемите на правоимащите при нарушаване на техните права в интернет средата. Да се надяваме, че скоро ще сме свидетели н такъв подход.

Петър ПЕТРОВ
____________
1 Достъпно на http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1115965/
2 В статията използвам обобщаващия термин “правоимащ” вместо “носители на авторски и сродни права или носители на изключителни права по отношение на търговската марка”, б.а.
3 Достъпно на http://news.ibox.bg/news/id_721900807/
4 Извън обхвата на настоящата статия са и другите вероятни възражения - за липса на отговорност, поради т. нар. спасителни клаузи в чл. 13-16 от Закона за електронна търговия (ЗЕТ); липса на процесуална и материална подсъдност на делото пред българския съд, тъй като сървърите и самите собственици на сайтове са ситуирани извън България и т.н., б.а.
5 Ще използвам обобщаващия термин “интернет-посредник”, в който влагам значението на интернет-доставчик, интернет-провайдър, интернет-медиатор и т.н. - всички те, съдържащи се в определението на чл. 3, ал. 1 ЗЕТ за доставчик на услуги в информационното общество, като намирам термина за по-удачен за нуждите на настоящото изложение, б.а.
6 Web 1.0 дизайн на интернет е такава архитектура, при която трафикът е еднопосочен, движението на информацията е от сайта, където тя се съдържа към потребителя. В началото на ХХI век обаче интернет-средата вече е “активна” и е налице т.нар. Web2.0 - дизайн, който дава възможност на потребителите активно да участват в обмена на информация и така връзката вече е двупосочна, б.а.
7 Вж. делото “ Грокстър” пред ВС на САЩ “METRO-GOLDWYN-MAYER STUDIOS INC. et al. v. GROKSTER, LTD., et al.” No. 04-480, достъпно на http://caselaw.lp.findlaw.com/scripts/getcase.pl?court=us&vol=000&invol=04-480
8 Вж. чл. 48 ЗЗД - за отговорност на родители и настойници за вреди, причинени от деца; чл. 49 отговорност на работодателя за вреди, причинени от лице, комуто е възложена работа, чл. 50 - отговорност на лица за вреди, причинени от вещи.
9 За съпричиняването вж. Постановление № 17 от 18.11.1963 г., Пленум на ВС; за липсата на значение какво е основанието за възлагане на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД - Решение № 6 от 08.01.1973 г. по гражд. д. № 2384/1972 г., I г.о. Решение № 484 от 08.03.1956 г. по гражд. д. № 1336/1956 г., IV г.о. и т.н.
10 Вж. т. 97 на Решението на голям състав от 12.07.2011 г. по Дело C-324/09, L’Oréal SA v. eBay, също и решение по съединени дела C-236/08, С- 237/08 и C-238/08, Google France, СЕС.
11 Например по отношение на разкриване на данните за нарушение вж. чл. 95г ЗАПСП “Искане на информация за произхода и разпространителските мрежи при нарушение”, съответно процедурата в чл. 250б-250в от Закона за електронните съобщения( ЗЕС), създаваща съвсем други условия за такова разкриване, б.а.

Страница 4 от 17